Сержант Наполитино стигна до къщата, изкачи предните стълби и пресече верандата, прескачайки бутилката и неизпарилото се уиски.
— Като детектив от филмите е — обади се Собиески.
— Моля?
— Винс. Държи се безчувствено. Гледа те с безучастен поглед, лицето му е като от камък, но всъщност не е толкова твърд, колкото се прави.
Със споменаването на малкото име на Наполитино Собиески изглеждаше, сякаш доверява нещо на Били. Били, който следеше зорко да не го мамят и манипулират, подозираше, че сержантът гледа на него толкова приятелски, колкото паяк изпитваше нежност и обич към заловена муха.
Винс Наполитино влезе през отворената врата и изчезна в къщата.
— Винс е още прекалено много под влиянието на обучението — продължи Собиески. — Като се поочука в работата още малко, няма да е толкова нападателен.
— Човекът си върши работата, разбирам го — отвърна Били. — Няма проблем.
Собиески бе останал на двора, защото в някаква степен все още подозираше Били в престъпление. Иначе двамата полицаи щяха да претърсят къщата заедно. Собиески бе останал тук, за да не може Били да избяга.
— Как се чувстваш?
— Добре съм — рече Били. — Само ми е неудобно, че ви създавам толкова работа.
— Имах предвид стомаха ти.
— Не знам. Може да съм ял нещо развалено.
— Едва ли е от пикантното готвено на Бен Върнън. Толкова е люто, че може да излекува всички болести, известни на науката.
Били реши, че един невинен човек, който няма от какво да се бои, не би се взирал нервно в къщата, в очакване Наполитино да приключи с обиска. Той се обърна настрана и се загледа в лозята, които под златното слънце постепенно се смаляваха в посока на планините, извисяващи се в далечната синева.
— Може да е от раци — предположи Собиески.
— Какво?
— Раци, скариди, омар — като тръгнат да се развалят, могат яко да те натровят.
— Снощи вечерях лазаня.
— Това не би трябвало да е опасно.
— Кой знае, може моята лазаня да е — каза Били, опитвайки се да подражава на привидното безгрижие на Собиески.
— Хайде, Винс — подкани сержантът с известно нетърпение. — Знам, че си много старателен. Няма нужда да ми го доказваш. — После се обърна към Били: — Имаш ли таван?
— Да.
Сержантът въздъхна.
— Ще иска да претърси и тавана.
От запад се появи ято птички, което ту се спускаше, ту се издигаше. Бяха американски кълвачи, необичайно активни за такава жега.
— Такива ли търсиш?
Сержантът му поднасяше опаковка ментови бонбони. В първия момент Били не схвана, докато не усети, че отново е пъхнал ръце в джобовете и си играе с патроните. Извади ръце и каза:
— Малко е късно за това. — Все пак прие бонбона.
— Рисковете на професията — отбеляза Собиески. — Нали си барман, по цял ден се въртиш около алкохола.
Смучейки бонбона, Били се заоправдава:
— По принцип не пия много, но тази нощ се събудих в три часа, взеха да ме гонят тревоги за разни неща, които не зависят от мен. Не можах да си ги избия от главата и реших, че някоя друга глътка ще ми помогне да заспя.
— Всички имаме такива нощи. Не можеш да ги оправиш с алкохол обаче. Чаша горещ шоколад помага понякога.
— Пиенето не ме оправи, но продължих, за да мине по-бързо нощта, после и сутринта.
— Носиш на пиене.
— Мислиш ли?
— Не изглеждаш пиян-залян.
— Намалих темпото през последните часове. Реших да спра постепенно, за да не ме погне махмурлукът.
— Това ли е номерът?
— Един от номерата.
Беше лесно да се разговаря със сержант Собиески, прекалено лесно.
Кълвачите се спуснаха отново към тях, ту надолу, ту нагоре, около четирийсет на брой, които летяха сякаш ръководени от един ум.
— Много са досадни — каза по техен адрес Собиески.
С острите си човки, кълвачите търсеха подходящи къщи, конюшни и църкви в Напа, където бродираха сложни дантели в дървените корнизи, гредите над врати и прозорци, стрехите и челните дъски.
— Мен не ме закачат — отбеляза Били. — Моето е кедър.
Много хора намираха разрушителната работа на кълвачите за толкова красива, че не подменяха повреденото дърво, докато то не се срутеше от старост и износване.
— Не им ли харесва кедърът? — заинтересува се Собиески.
— Не знам. Моят явно не им харесва.