Под светлината на звездите, в очите на Били, които бяха привикнали към мрака, скалите около отдушника все повече заприличваха на черепни кости. Каквото и да имаше пред него, планина от черепи или безкрайна равнина, застлана с тях, той не можеше да се върне, нито пък да съживи Лани. Той беше просто Били Уайлс, добър барман и провалил се писател. У него не се таяха чудеса, само непримирима надежда и сляпо упорство.
И така, под светлината на звездите и дъха на горещия бриз, той стигна до черепа. Без дори да си поеме дъх, Били избута увития труп в дупката. Опрял лице на рамката от червено дърво, той се взираше в бездънния мрак и слушаше шума от дългото падане на трупа — единственият начин да го изпроводи.
Когато настъпи тишина, той затвори очи, за да не вижда мрака долу, и изрече: „Свърши се.“ Естествено, свършена беше само тази задача, а имаше други, някои навярно също толкова неприятни, но по-неприятни — едва ли.
Беше оставил фенерчето и отвертката на земята до отдушника. Сложи капака от червено дърво на мястото му, извади стоманените болтове от джоба си и завинти капака.
Докато стигне обратно до къщата, потта беше измила и последните сълзи от лицето му.
Отиде зад гаража и остави отвертката и фенерчето в колата. Латексовите ръкавици бяха скъсани. Свали ги от ръцете си, натъпка ги в торбата за боклук в колата и сложи нов чифт.
Върна се в къщата и се зае да я прегледа от пода до тавана. Трябваше да се увери, че нито той, нито трупът са оставили следи.
Когато влезе в кухнята, се зачуди какво да прави с рома, кока-колата, нарязания лимон и другите неща по масата. Реши да си даде време да помисли.
Смяташе да започне от спалнята на горния етаж. Тръгна по пътеката с изобразени по нея рози към предната част на къщата. Когато наближи преддверието, неочаквано видя ярка светлина отдясно, отвъд арката, водеща към хола. Внезапно револверът в ръката му се превърна от ненужна тежест в жизненоважен инструмент.
Когато преди това бе обиколил къщата, на път за спалнята да провери дали трупът на Лани си седеше в креслото, Били беше включил само една от лампите в хола. Сега цялата стая беше ярко осветена.
Отпуснат на дивана, с лице към арката, като свидетелство за абсурдността и за неизносването на дрехите втора употреба, седеше Ралф Котъл.
Глава 51
По някакъв невероятен начин Ралф Котъл се бе измъкнал от пластмасовия си саван, като по чудо бе изкатерил разстоянието от километър под дъното на равнината и беше направил невъзможното да проникне в дома на Олсен, само за някакви си четирийсет минути, след като със свистене се бе спуснал надолу по отдушника. И през цялото време си бе останал мъртъв и утвърден скептик.
Гледката бе толкова смайваща, че за момент Били повярва, че Котъл е бил жив, че никога не е умирал. В следващия миг обаче разбра, че първият мъртвец, когото бе пуснал във вулканичния тунел, не е бил Котъл. Съдържанието на пакета е било сменено.
„Кой?“, промълви Били, докато се чудеше кой може да е бил увит в платното, и понечи да се обърне с лице към коридора с намерението да стреля на живо, а после да задава въпроси.
Оловно гюле, или нещо подобно, го цапардоса умело в точката над тила, където започва черепът. Усети не толкова болка, колкото взрив на цветове. През главата му прехвръкнаха електриковосини и магменочервени светкавици, които заслепиха затварящите се клепачи.
Въобще не усети как подът се надига, за да го посрещне. Струваше му се, че пропада с часове в тъмен вулканичен тунел, и се запита как ли се забавляват мъртвите в студеното сърце на един изстинал вулкан.
Мракът, изглежда, го теглеше по-силно от светлината, защото колкото пъти изплуваше към повърхността на съзнанието, толкова пъти той го издърпваше към дълбините си.
На два пъти му заговори властен глас, или поне толкова пъти го чу Били. И двата пъти разбра какво му казва, но само втория път успя да отговори.
Макар да бе замаян и объркан, Били направи усилие да слуша, да запомни регистъра и тембъра на гласа, за да може да го разпознае по-късно. Това обаче щеше да е много трудно, защото гласът сякаш не принадлежеше на човек — беше дрезгав, странен, изкривен. Не спираше да повтаря:
— Готов ли си за втората си рана?
Най-сетне Били бе в състояние да отговори:
— Не.