— Може да забия ръката ти с пирон в пода и да ти отрежа пръстите един по един.
— Не говори такива щуротии — изхленчи Зилис. — Нищо не съм ти направил.
Били отвори вратата на гардероба и попита:
— Когато беше в къщата ми, Стийви, къде скри отрязаната ръка?
От гърлото на Зилис се изтръгна стон и той заклати глава: не, не, не, не.
Полицата над рейката за закачалки беше малко над нивото на очите. Докато я претърсваше, Били добави:
— Какво друго скри в дома ми? Какво отряза от червенокосото момиче? Ухо? Гърда?
— Нищо не разбирам — каза разтреперано Зилис.
— Не разбираш ли?
— Ти си Били Уайлс, за бога.
Били се върна при леглото и затърси под дюшека. Добре че беше с ръкавици, иначе щеше да го е гнус да го направи.
— Ти си Били Уайлс — повтори Зилис.
— Какво искаш да кажеш? Че не си очаквал, че мога да се защитя?
— Нищо не съм ти направил, Били. Нищо.
Били мина от другата страна на леглото.
— Както виждаш, знам как да се защитя, даже да не съм мерило за човек, който има хъс за живота.
Като позна собствените си думи, Зилис се заоправдава:
— Нищо лошо нямах предвид. Ти като обида ли го прие? Не съм искал да те обидя.
Били продължи да търси под дюшека. Нищо.
— Аз само глупости приказвам, Били, нали ме знаеш. Майтапя се. Голям задник съм, да ме вземат дяволите. Били, знаеш, че съм задник. Вечно дрънкам и половината време не се чувам какво говоря.
Били се върна при стола и седна отново.
— Виждаш ли ме по-добре, Стийви?
— Не. Трябват ми салфетки.
— Използвай чаршафа на леглото.
Със свободната си ръка Зилис измъкна тънкото одеяло изпод дюшека откъм долния край на леглото. С ъгъла на чаршафа той попи влагата от лицето си и си издуха носа.
— Имаш ли брадва? — попита Били.
— О, боже!
— Имаш ли брадва, Стийви?
— Не.
— Не лъжи, Стийви.
— Били, недей така.
— Имаш ли брадва?
— Недей така.
— Имаш ли брадва, Стийви?
— Да — призна Зилис и изхълца от ужас.
— Или си страхотен актьор, или наистина си жалък тъпак — рече Били, който бе започнал да се тревожи, че може да е вярно второто.
Глава 62
— Когато сечеш манекените в задния двор, представяш ли си, че са истински жени? — попита Били.
— Не, манекени са.
— Защо обичаш да сечеш дини — защото вътрешността им е червена ли? Обичаш ли да гледаш как червеното месо се разхвърчава, а Стийви?
Зилис го изгледа учудено.
— Значи, тя ти е казала? Какво ти каза тя?
— Коя „тя“, Стийви?
— Старата кучка от съседната къща. Силия Рейнолдс.
— Нямаш право да наричаш никого „стара кучка“. Никакво право.
Зилис се опомни и закима усърдно.
— Прав си. Извинявам се. Знам, че е просто самотна. Само че е голяма клюкарка, Били. Навсякъде си пъха носа. Вечно стои на прозореца и гледа през щорите. Човек не може да излезе на двора си и тя да не го види.
— А ти имаш много занимания, които не искаш хората да видят, нали, Стийви?
— Не, не правя нищо особено. Просто искам да ме оставят на мира. Затова няколко пъти й направих малко шоу с брадвата. Престорих се на полудял. Само за да я постресна.
— Да я постреснеш?
— Да я накарам да не се бърка, където не й е работа. Направих го само три пъти и третия път й дадох да разбере, че го правя нарочно, дадох й да разбере, че знам, че гледа.
— Как й даде да разбере?
— Не се гордея с това.
— Сигурен съм, че има много неща, с които не се гордееш, Стийви.
— Показах й среден пръст — призна Зилис. — Третия път насякох един манекен и една диня, без да си представям, че са нещо друго, отидох до оградата и й показах среден пръст.
— Веднъж си насякъл стол.
— Да, и какво от това?
— Столът, на който седя, е единственият ти стол.
— Имах два. Трябваше ми само един. Беше просто стол.
— Обичаш да гледаш насилие над жени — заяви Били.
— Не.
— Да не би случайно да си открил порното под леглото тази вечер? Да не би някое джудже да го е сложило там? Да извикам ли службата за изтребване на джуджета?
— Те не са истински жени.
— Не са манекени.
— Искам да кажа, че не ги мъчат наистина. Те се преструват.
— Но на теб ти харесва да гледаш.