Зилис не каза нищо и наведе глава.
В някои отношения се оказа по-лесно, отколкото Били беше очаквал. Беше го страх, че така ще се разстрои, докато задава неприятни въпроси и слуша уплашените оправдания на друго човешко същество, че няма да може да проведе успешно разпита. Вместо това го бе обзело чувство за надмощие, което го изпълваше със самоувереност. И задоволство. Лекотата, с която това му се удаде, го учудваше. И го плашеше.
— Много гадни филми, Стийви. Много извратени.
— Да — промълви Зилис. — Така е, знам.
— Снимал ли си себе си как мъчиш жени?
— Не, господи, не.
— Защо шепнеш, Стийви?
Той вдигна глава, но не погледна Били в очите.
— Никога не съм измъчвал така жени.
— Никога? Никога не си измъчвал така жени?
— Не. Заклевам се.
— Как си ги измъчвал тогава, Стийви?
— Изобщо не съм ги измъчвал. Не бих направил такова нещо.
— О, ти си невинен като момче от църковен хор.
— Обичам… само да гледам.
— Да гледаш как измъчват жени?
— Обичам да гледам, признавам. Но ме е срам. Ако не, докато гледам, то след това.
— След какво?
— След като… гледам. Не искам… О, боже. Не искам да съм такъв.
— Кой би искал да бъде като теб, Стийви?
— Не знам.
— Дай ми един пример. Пример за човек, който иска да е като теб.
— Може би никой — предаде се Зилис.
— Колко те е срам? — не спря Били.
— Много пъти съм изхвърлял филмите. Дори съм ги унищожавал. Но после… след известно време си купувам нови. Трябва ми помощ, за да спра.
— Търсил ли си някога помощ, Стийви?
Зилис не отговори.
— Търсил ли си някога помощ? — не го остави Били.
— Не.
— Ако наистина искаш да спреш, защо не си потърсил помощ?
— Мислех, че ще се справя сам. Наистина.
Зилис се разплака. Очите му бяха още замъглени от сълзотворния газ, но това бяха истински сълзи.
— Защо си обезобразил манекените в другата стая, Стийви?
— Няма да го разбереш.
— Да, аз съм дръвникът Били Уайлс, нямам хъс за живот, но все пак пробвай да ми обясниш.
— Няма нищо за обясняване, това не значи нищо.
— Не значи нищо, а влагаш толкова време и енергия в него.
— Няма да говоря за това. Не и за това. — Това беше по-скоро молба, отколкото отказ. — Няма да ти кажа.
— Кара те да се червиш, а, Стийви? Засяга нежните ти чувства?
Сега вече Зилис се разплака неудържимо. Не се тресеше, просто плачеше с парливите сълзи на унижението и срама.
— Да говориш за това не е същото като да го правиш — каза той.
— Това, което правиш на манекените ли? — поиска да разбере Били.
— Можеш… можеш да ми пръснеш черепа, но няма да говоря за това. Не мога.
— Осакатяването на манекените възбужда ли те, Стийви? Ставаш ли огромен от възбуда?
Зилис поклати глава, после я наведе.
— Това, да го правиш, толкова ли е различно от това, да говориш за него? — попита Били.
— Били, моля те, Били. Не искам да го чуя да излиза от устата ми.
— Защото когато го правиш, това е само някакво твое действие. Но когато говориш за него, тогава говориш за себе си.
По израза на лицето на Зилис Били разбра, че е улучил.
Нямаше да спечели много, като продължеше да му натяква за манекените. Ако продължаваше да му навира перверзиите в носа, можеше да се стигне до обратния ефект.
Били още не бе постигнал целта си, не бе доказал това, което му трябваше. Чувстваше се едновременно уморен и напрегнат като пружина, жаден за сън, но нервен заради кофеина. От време на време прободената му ръка го болеше — действието на викодина намаляваше.
Чувстваше се изтощен, поддържаха го само химичните вещества и нямаше сили да вложи хитрост в разпита. Ако Зилис наистина беше психопатът, той беше гений в преструвките. Но социопатите са си такива — лакоми паяци с невероятен талант да се представят убедително като сложни човешки същества и да прикриват хищническата си същност — хладнокръвните си сметки и ненаситния си апетит.
— Когато се занимаваш с манекените, когато гледаш тези гадни филми, мислиш ли понякога за Джудит Кеселман?
Зилис бе хванат в изненада няколко пъти дотук, но този въпрос го шокира. Кървясалите му от сълзотворния газ очи се разшириха. Лицето му побеля и се отпусна, сякаш го бяха ударили.