Глава 63
Зилис бе завързан за леглото, а Били — свободен, но започваше да се чувства като в капан заради уклончивостта на пленника си.
— Стийви, попитах те нещо.
— Какво искаш? — рече Зилис озадачено и дори с намек за справедлива обида.
— Какво искам ли?
— Защо си тук, Били? Не мога да разбера за какво си дошъл.
— Мислиш ли за Джудит Кеселман? — повтори Били.
— Откъде знаеш за нея?
— Откъде, според теб?
— Отговаряш на въпроса с въпрос, а аз трябва да имам отговор на всичко.
— Бедничкият. Та какво ще кажеш за Джуди Кеселман?
— Нещо стана с нея.
— Какво стана с нея, Стийви?
— Тогава, преди пет години, бях студент.
— Знаеш ли какво стана с нея, Стийви?
— Никой не знае.
— Някой знае — възрази Били.
— Тя изчезна.
— Като с магическа пръчка ли?
— Просто изчезна.
— Беше прекрасно момиче, нали?
— Всички я харесваха — потвърди Зилис.
— Такова прекрасно момиче, толкова невинно. Невинните носят най-голямо удоволствие, нали, Стийви?
— Удоволствие ли? — намръщи се Зилис.
— Невинните са най-сочната плячка, най-вкусната. Знам какво е станало с нея. — Били искаше Зилис да мисли, че знае, че той я е отвлякъл и убил.
Цялото тяло на Стийв се разтресе така силно, че белезниците затракаха по металната рамка на леглото и дълго време не спряха.
Доволен от реакцията, Били рече:
— Знам, Стийви.
— Какво? Какво знаеш?
— Всичко.
— Знаеш какво се е случило с нея?
— Да. Всичко.
Досега Зилис бе седял облегнат с гръб на леглото, с разкрачени на пода крака. Внезапно той сгъна колене, притисна ги към гърдите си и изстена.
— О, боже!
— Всичко — абсолютно всичко — продължаваше да го притиска Били.
Устата на Зилис провисна и гласът му затрепери.
— Не ме мъчи.
— Какво мислиш, че мога да ти направя, Стийви?
— Не знам. Не искам да мисля.
— Ти си така изобретателен, така надарен, когато става дума за измъчване на жени, а сега изведнъж не искаш да мислиш?
Зилис не преставаше да трепери.
— Какво искаш от мен? Какво да направя?
— Искам да говорим за това, което се е случило с Джудит Кеселман.
Зилис захлипа като малко момче и Били стана от стола. Чувстваше, че е на път да постигне пробив.
— Стийви?
— Махай се.
— Знаеш, че няма да се махна. Хайде да поговорим за Джуди Кеселман.
— Не искам.
— Мисля, че искаш. — Били не се приближи към Зилис, а клекна пред него, очите им бяха почти на едно ниво. — Мисля, че страшно много искаш да говорим за това.
Зилис заклати яростно глава.
— Не искам, не искам. Ако заговорим за това, ти със сигурност ще ме убиеш.
— Защо мислиш така, Стийви?
— Знаеш защо.
— Защо казваш, че ще те убия?
— Защото тогава ще знам прекалено много.
Били се вторачи в пленника си, опитвайки се да отгатне мислите му.
— Ти си го направил — изпъшка Зилис.
— Какво?
— Ти си я убил, не знам защо, не разбирам защо, но сега ще убиеш и мен.
Били пое дълбоко дъх и лицето му се сви в гримаса:
— Какво става?
Вместо отговор Зилис се разхълца.
— Какво става, Стийви?
Зилис изпъна крака.
— Стийви?
Дъното на пижамата му беше потъмняло. Беше се подмокрил.
Глава 64
Някои чудовища са по-скоро жалки отрепки, отколкото страшни убийци. Техните бърлоги не са бърлоги в истинския смисъл на думата, защото те не дебнат плячка от засада. Те се спотайват в мърляви дупки с оскъдна мебелировка, с предмети, разкриващи извратеното им чувство за красота. Те искат единствено да се наслаждават на изродените си фантазии и да водят чудовищния си живот на спокойствие, което обаче не им се удава, защото се самоизмъчват дори когато останалият свят не ги закача.
Били се опита да не мисли, че и Стийв Зилис принадлежи към тази жалка порода. Ако допуснеше, че Зилис не е убиец-социопат, трябваше да преглътне, че е загубил много ценно време да гони вълк, който смяташе за свиреп, но се е оказал послушно куче.
И още по-лошо, ако Зилис не беше психопатът, Били нямаше представа какво да прави по-нататък. Всички улики го бяха водили в една посока. Косвените улики.