Униформените полицаи и детективите се раздвижиха, получили внезапно цел. Понечих да последвам Долф навън. Той ме спря.
— Не, Анита, вие с Бърк оставате тук.
— Защо?
— Цивилни сте.
Аз — цивилна?
— Бях ли цивилна, когато извървях гробището за теб?
— Ако някой от хората ми можеше да се справи с това, нямаше да те оставя да го правиш.
— Да ме оставиш?
Той се намръщи.
— Знаеш какво имам предвид.
— Не, не зная.
— Е, може да си корава мацка, може дори да си толкова добра, колкото смяташ, че си, но не си ченге. А това е полицейска работа. Оставаш в дневната с цивилните, поне този път. Когато всичко е чисто, може да слезеш долу и да идентифицираш за нас чудовищата.
— Не ми прави услуги, Долф, става ли?
— Не смятах, че можеш да се цупиш, Блейк!
— Не се цупя — отвърнах.
— Оплакваш се?
— Я стига. Схванах намека. Оставам тук, но не е задължително да ми харесва.
— През повечето време газиш до задник в крокодили. Радвай се, че поне веднъж не си на огневата линия, Анита! — С тези думи той поведе хората си към мазето.
Всъщност не исках да слизам отново в мрака. И със сигурност не исках да виждам тварта, която ни бе преследвала с Мани по стълбите. Но все пак… чувствах се изоставена. Долф беше прав. Цупех се. Страхотно.
Ние с Джон Бърк седнахме на дивана. Доминга остана в люлеещия се стол, където се намираше откакто почукахме на вратата. Децата бяха изгонени навън да си играят, а Енцо ги надзираваше. Стори ми се облекчен. Почти се писах доброволец да изляза с тях. Всичко друго бе по-добре от простото седене и напъване да чуя първите писъци.
Щеше да има писъци, ако там долу се намираше чудовището, а това беше единственият термин, пасващ на онези звуци. Ченгетата ги бива срещу лошите типове, но чудовищата са нещо ново за тях. Беше по-просто, един вид, когато цялата тази гадост се обработваше от неколцина специалисти. Малцина самотници, които се бореха на страната на доброто. Пронизваха вампири. Сваляха зомбита. Горяха вещици. Макар че може да се спори дали допреди няколко години нямаше да свърша на страната на преследваните. През шейсетте, да речем.
Това, с което се занимавах, без съмнение беше магия. Преди да изкараме на светло всички чудовища, свръхестественото си беше свръхестествено. Убий го, преди да убие теб. По-прости времена. Но сега от полицията очакваха да се разправя със зомбита, вампири, по някой демон тук-там. Полицията наистина не се разбира с демоните. Но пък кой ли се разбираше с тях?
Доминга седеше на стола си и се взираше в мен. Двамата униформени в стаята при нас бяха заели обичайната полицейска стойка — безизразни лица, леко отегчение, но ако някой мръдне, ченгетата ще са нащрек. Отегчението беше само маска. Ченгетата винаги забелязват всичко. Такава им е професията.
Доминга не гледаше полицаите. Не обръщаше внимание дори на Джон Бърк, който беше много по-близо до нейното ниво. Взираше се в малката дама — в мен.
Пресрещнах черните й очи и казах:
— Проблем ли имаш?
Ченгето ме стрелна с поглед. Джон се размърда на дивана.
— Какво има? — попита той.
— Тя ме зяпа.
— Няма да се свърши само със зяпане, chica! — гласът й бе натежал. Космите в основата на врата ми се опитаха да пропълзят надолу в блузата.
— Заплаха — усмихнах се. — Не мисля, че ще продължиш да нараняваш хората, да знаеш.
— Това ли имаш предвид? — Тя ми показа талисмана. Той се гърчеше в ръката й, сякаш бе очарован, че му е обърнала внимание. Тя го смачка с длан. Гри-гри напразно се мъчеше да се освободи от хватката й. Дланта й го скри напълно. Тя се взираше право в мен и полека вдигна ръка към гърдите си.
Въздухът внезапно натежа и стана труден за дишане. Косъмчетата по цялото ми тяло настръхнаха като четина.
— Спрете я! — каза Джон и се изправи. По-близкият до Доминга полицай се поколеба само за миг, но това стигаше. Когато успя да разтвори пръстите на старицата, дланта й беше празна.
— Стар фокус, Доминга. Смятах те за по-добра от това!
Джон беше пребледнял.
— Не е номер — говореше треперливо. Седна тежко на дивана до мен. Мургавото му лице бе пребледняло. Силата му сякаш се спихна. Изглеждаше уморен.
— Какво има? Какво направи тя? — попитах притеснено.
— Трябва да върнете талисмана, госпожо — заяви униформеният полицай.
— Не мога — отвърна сеньората.
— Джон, какво по дяволите направи тя?
— Нещо, на което не би трябвало да е способна!
Започвах да разбирам как се чувства Долф, когато разчита на мен за сведения. Беше като да вадиш шибан зъб.
— Какво направи тя?
— Погълна силата си обратно — обясни Бърк.
— Това какво значи?
— Абсорбира гри-грито в тялото си. Не го ли усети?