Слънцето залязваше в море от пурпур и оранжево. Изглеждаше така, сякаш някой е стопил два грамадни пастела и ги е размазал по небето. Нямаше нито една барака, гараж, мазе, къщурка на дърво, детска къщичка или друга постройка, за която човек може да се сети и която да не е била претърсена. При все това не бяхме открили нищо.
Хрътките от новините неуморно обикаляха границите на претърсвания район. След като бяхме евакуирали стотици хора и ровехме из собствеността им без заповед, и не бяхме намерили зомби…, ами, нагазвахме до уши в лайната.
Но то беше тук някъде. Знаех, че е тук. Добре де, бях почти сигурна, че е.
Джон Бърк стоеше до една от гигантските кофи за боклук. Долф ме беше изненадал като му позволи да дойде на лов за зомбито. Както каза, нуждаехме се от всяка помощ, която ни се предлагаше.
— Къде е то, Анита? — попита Долф.
Исках да му кажа нещо умно. Мили Боже, Холмс, откъде разбра, че зомбито се крие в цветната леха? Но можех да го излъжа.
— Не знам, Долф. Просто не знам.
— Ако не намерим това нещо… — той остави мисълта си недоизказана, но знаех какво има предвид.
Ако се провалим, моята работа не беше в опасност. Но тази на Долф… Мамка му. Как можех да му помогна? Какво пропускахме? Какво?!
Взирах се в тихата улица. Беше странно тиха. Прозорците до един бяха тъмни. Само уличните лампи отблъскваха настъпващия мрак. Меки аури от светлина.
Близо до водещата към тротоара алея пред всяка къща стоеше пощенска кутия. Някои бяха невероятно сладки. Една например имаше формата на ухилен котарак. Лапата му се вдигаше, ако в коремчето влезе поща. Фамилията на семейството беше Кет. Беше направо безценно!
Всяка къща имаше поне по една грамадна супермодерна кофа за боклук пред нея. Някои бяха дори по-големи от мен. Мда. Неделя надали беше денят за извозване на боклука. Или пък боклукчиите са идвали днес, но полицейският обиск е задържал процеса?
— Кофите за боклук — казах на глас.
— Какво? — попита Долф.
— Кофите за боклук! — сграбчих го за ръката, почти замаяна от облекчение. — Цял ден зяпаме проклетите кофи за боклук! Това е то!
Джон Бърк стоеше кротко до мен и се мръщеше.
— Добре ли си, Блейк? — Зербровски се появи с цигара иззад гърба ни. Краят на цигарата му приличаше на подпухнала светулка.
— Кофите са достатъчно големи, за да се скрие вътре едър тип.
— Ръцете и краката ти няма ли да се вцепенят? — поинтересува се Зербровски.
— Зомбитата нямат кръвообращение, не и като нас.
Долф изкрещя:
— Всички да проверяват кофите за боклук! Зомбито е в някоя от тях. Мърдайте!
Полицаите се пръснаха като мравки от разбутан с пръчка мравуняк, но вече имаха цел. Аз тръгнах с двама униформени. На баджовете им пишеше „Кай“ и „Робъртс“. Кай беше азиатец, при това — мъж. Робъртс — руса жена. Приятен смесен екип.
Влязохме в ритъм, без да го обсъждаме. Офицер Кай преместваше и обръщаше кофата. Ние с Робъртс го прикривахме с пистолетите. Бяхме готови да крещим като дяволи, ако от контейнера се изтърколи зомби. Най-вероятно щеше да е търсеното от нас. Животът рядко е толкова жесток, че да ни подхвърли друг труп.
Щяхме да се разкрещим и екипът изтребители да притича. Или поне най-добре щеше да бъде да го направят. Това зомби като цяло беше твърде бързо и твърде агресивно. Като нищо можеше да се окаже и по-устойчиво на стрелба. Предпочитах да не установявам дали е така. Най-добре просто да опържим гадината и да приключваме.
Бяхме единственият екип, действащ на тази улица. Не се чуваха други звуци освен стъпките ни, гуменото тупване на преобръщаните кофи и тътенът на кутийките и бутилките, които кофата изплюваше. Абе, хората не връзват ли вече чувалите си с боклук?
Здрачът се бе сгъстил до солиден мрак. Знаех, че има звезди и луна там някъде горе, но от мястото, на което се намирахме, това беше трудно доказуемо. От запад бяха допълзели облаци, гъсти и тъмни като кадифе. Само уличните лампи разсейваха тъмнината.
Не знаех как се справя Робъртс, но мускулите на раменете и шията ми бяха вързани на възел. Всеки път, щом Кай опираше длани в някоя кофа и буташе, аз заставах нащрек. Готова да стрелям, готова да го спася, преди зомбито да изскочи и да му разкъса гърлото. Струйка пот се стичаше по азиатското лице с високи скули. Дори на тази слаба светлина потта блещукаше.
Радвах се да разбера, че не съм единствената, която долавя напрежението. Разбира се, не аз си пъхах лицето в евентуалните скривалища на откачило зомби. Само че не бях уверена колко добър стрелец е Кай, пък и Робъртс, ако става на въпрос. Знаех колко добре стрелям аз самата. Знаех, че мога да забавя тварта достатъчно, за да довтаса подкрепление. Налагаше се да остана на стрелбището. Това беше най-доброто разпределение на труда. Честна дума.