Писъци. Отляво. Ние тримата застинахме. Обърнах се към писъците. Не се виждаше нищо — нищо, освен тъмни къщи и езера от уличната светлина на лампите. Нищо не помръдваше. Но писъците продължиха, високи и ужасени.
Хукнах нататък. Кай и Робъртс побягнаха по петите ми. Носех се, стиснала браунинга с две ръце. Дулото сочеше към небето. Така се тича по-лесно. Не смеех да прибера оръжието. Сполитаха ме видения за покрити с кръв плюшени мечета. Писъците като че позаглъхнаха. Някой пред нас умираше.
Навсякъде в мрака долавях движение. Полицаите тичаха. Всички ние тичахме, но бяхме закъснели. До един бяхме твърде закъснели. Писъците секнаха. Не последваха изстрели. Защо? Нима никой не бе получил чиста цел?
Тичахме покрай страничните дворове на четири къщи, когато се натъкнахме на метална ограда. Наложи се да приберем пистолетите. Не можехме да се катерим с една ръка. Да му се не види. Направих всичко възможно да падна от другата страна приклекнала, използвайки дланите си като опора.
Препънах се в нещо подобно на разкопана пръст в цветна леха. Мачках някакви високи летни цветя. На колене бях значително по-ниска от растенията. Кай кацна до мен. Само Робъртс се приземи на крака.
Кай се изправи, без да вади оръжието си. Аз измъкнах браунинга, приклекнала сред цветята. Бях готова да се изправя, само ако съм въоръжена.
Долових забързано движение, но не видях нищо. Цветята закриваха полезрението ми. Робъртс внезапно падна с писъци назад.
Кай извади пистолета си, но нещо го удари и го събори върху мен. Претъркулих се, но останах затисната под него. Той лежеше неподвижен върху ми.
— Кай, мръдни се, мътните те взели!
Полицаят седна и запълзя към партньорката си, а пистолетът му се очертаваше на светлината на уличните лампи. Взираше се в Робъртс. Тя не мърдаше.
Претърсих с очи мрака, опитвайки се да видя нещо каквото и да е. Движеше се далече по-бързо от човек. Бързо като гул. Никое зомби не би набрало подобна скорост. Да не би да грешах от самото начало? Беше ли нещо друго? Нещо по-лошо? Колко живота щеше да ми струва тази грешка? Робъртс мъртва ли беше?
— Кай, жива ли е? — оглеждах мрака, борейки се с желанието да насочвам поглед само към осветените места. Чуваха се откъслечни викове, но те изразяваха само объркване: „Къде е? Къде отиде?“. Шумотевицата се отдалечаваше.
Изкрещях:
— Насам, насам!
Гласовете се поколебаха, после се насочиха към нас. Вдигаха повече шум и от стадо слонове с артрит.
— Колко зле е ранена?
— Лошо — Кай свали оръжието си. Притискаше шията на Робъртс с ръце. Нещо черно и течно се разстилаше между пръстите му. Боже.
Коленичих от другата страна на жената — с готов за стрелба пистолет, без да отлепям поглед от мрака. Сякаш случилото се отнемаше цяла вечност, но бяха минали само секунди.
Проверих й пулса с една ръка. Беше накъсан, но сърцето й биеше. Дланта ми бе изцапана с кръв. Избърсах я в панталона си. Тварта почти беше прерязала гърлото на Робъртс.
Къде се криеше?
Очите на Кай бяха разширени, зениците му — огромни. На светлината на лампите кожата му изглеждаше съсухрена. Кръвта на партньорката му се стичаше между пръстите му…
Нещо трепна, твърде ниско до земята, за да бъде мъж, но горе-долу с този ръст. Беше просто форма, която се промъкваше покрай къщата пред нас. Каквото и да беше то, навлезе в най-плътната сянка и се опитваше да се измъкне пълзешком.
Подобно поведение показваше повече интелект, отколкото има едно зомби. Не беше правилно. Аз грешах. Грешах, мама му стара. И Робъртс умираше заради мен.
— Остани при нея. Задръж я жива!
— Къде отиваш? — попита Кай.
— След него — и се покатерих по оградата с една ръка. Явно адреналинът ми се покачваше, защото се справих без затруднения.
Докато прекося двора, то бе изчезнало. На светлината на кухненската лампа се очерта пъргав силует, бърз като мишка. Страхотно бърз — но едър, едър като човек.
То заобиколи ъгъла и го изгубих от поглед. Да му се не види. Тичах толкова далече от стената, колкото можех, а стомахът ми бе свит от очакването нечии пръсти да ми разкъсат гърлото. Завих зад къщата със стиснат с две ръце, стабилно насочен пистолет. Нищо. Претърсих мрака и езерата от светлина. Нищо.
Зад мен се чуха викове. Ченгетата бяха пристигнали. Боже, нека Робъртс оцелее!
Ето — движение, пълзене през улицата на ъгъла на друга къща. Някой извика:
— Анита!
Вече тичах към източника на движение и междувременно крещях:
— Докарайте изтребителите! — но не спирах. Не смеех да спра. Бях единствената, която го държеше пред погледа си. Изгубех ли го, щеше да избяга.