Тичах в мрака, сама, след нещо, което може и изобщо да не беше зомби. Не беше най-умната постъпка в живота ми, но то нямаше да ми се изплъзне. Нямаше!
Нямаше да нарани още някое семейство. Не и ако можех да го спра. Днес. Тази нощ.
Прекосих локва светлина, от което мракът натежа още повече и закратко ослепях. Застинах в тъмното, копнеейки очите ми да се приспособят по-бързо.
— Нассстоятелна жена — изсъска нечий глас. Намираше се от дясната ми страна, толкова близо, че космите по ръцете ми настръхнаха.
Застинах, напъвайки периферното си зрение — по-тъмен силует се издигаше от вечнозелените храсталаци, които обгръщаха ъгъла на къщата. Беше се изправил в целия си ръст, но не ме нападаше. Ако ме искаше, щеше да ме докопа преди да се обърна и стрелям. Нали го бях видяла как се движи. Знаех, че съм мъртвец.
— Ти не ссси като оссстаналите… — гласът бе завален, сякаш част от устата липсваше, тъй че се изискваха големи усилия за оформянето на всяка дума. Глас на благородник, изгнил в гроба.
Обърнах се в тази посока — бавно, бавно…
— Положи ме.
Бях извърнала глава достатъчно, за да мога да го различа. Нощното ми зрение е по-добро, отколкото на повечето хора. А и уличните лампи хвърляха повече светлина от очакваното.
Кожата на зомбито беше бледа, жълтеникаво-бяла. Висеше по костите на лицето му като полустопен восък. Но очите му — те не бяха изгнили. Горяха срещу мен с блясък, непосилен за обикновения поглед.
— Къде да те положа? — попитах.
— В гроба ми — отвърна той.
Устните му не се подчиняваха напълно, нямаше достатъчно останала по тях плът.
Светлина блесна в очите ми. Зомбито изпищя и прикри лицето си. Не виждах нищичко. То се удари в мен. Дръпнах спусъка на сляпо. Мисля, че чух изпъшкване, щом куршумът потъна в тялото му. Стрелях отново с една ръка, с другата закрих шията си. Опитвах се да се защитя, докато падах полуослепяла.
Когато успях да видя нещо в пронизаната от електрическа светлина тъмнина, бях сама. Не бях ранена. Защо? „Положи ме в гроба“, бе казало то. В гроба ми. Откъде бе разбрало каква съм? Повечето хора не могат да познаят. Вещиците понякога отгатват, а и другите съживители винаги ме надушват. Другите съживители… Пу, да му се не види!
Долф внезапно се озова до мен и ме изправи на крака.
— Боже, Блейк, ранена ли си?
Поклатих глава.
— Каква, по дяволите, беше тази светлина?
— Халогенно фенерче.
— За малко да ме ослепите.
— Не виждахме добре за изстрел — обясни той.
Полицаи претичаха покрай мен в мрака. Разнесоха се викове:
— Ето го!
Ние с Долф бяхме изостанали заедно с кошмарното, светещо ярко като ден фенерче, а преследването продължаваше.
— То говори с мен, Долф — казах.
— Какво имаш предвид, как така е говорило?
— Помоли ме да го положа в гроба му… — Взирах се в очите на сержанта, докато го казвах.
Чудех се дали и моето лице изглежда като на Кай — бледо, с ококорени черни очи. Защо не бях уплашена?
— Старо е, най-малко на век. Било е някаква вуду клечка приживе. Заради това нещата са тръгнали наопаки. Ето защо Питър Бърк не е успял да го овладее.
— Откъде научи всичко това? То ли ти каза?
Поклатих глава.
— Успях да преценя възрастта по външния му вид. Позна ме като човек, който може да му върне покоя. Само вещица или друг съживител могат да разпознаят каква съм. Залагам на съживител.
— Това променя ли плана ни? — попита Долф.
Втренчих се в него.
— Колко души е убило? — не дочаках отговора му. — Ще го убием. Точка.
— Мислиш като ченге, Анита!
От страна на Долф това беше голям комплимент и аз го приех като такъв.
Нямаше значение какво е било зомбито приживе. Е, и, какво като е било съживител или no-скоро вуду майстор? Какво? Сега беше машина за убиване. Не ме беше убило. Не ме нарани. Но не можех да си позволя да му върна услугата.
В далечината отекнаха викове. Някакъв номер на летния въздух им придаде ехо. Ние с Долф се спогледахме.
Все още държах браунинга.
— Да действаме!
Той кимна.
Хукнахме, но той бързо ме подмина. Краката му бяха далече по-дълги от моите. Не можех да тичам наравно с него. Сигурно щях да го надбягам на дълго разстояние, но не можех да поддържам такава скорост.
Той се поколеба и ме погледна.
— Давай, бягай! — подканих го.
Долф вложи допълнителна скорост и изчезна в мрака. Дори не погледна през рамо. Ако някой му кажеше, че се чувства добре в тъмното, където се скита зомби-убиец, Долф щеше да му повярва. Тоест, повярва на мен.
Това беше комплимент, но така останах да тичам сама в мрака и то за втори път тази нощ. От две противоположни посоки отекваха викове. Бяха изгубили зомбито. Да му се не види.