Гледах как плътта почернява, сгърчва се и се бели. Мускули и кости избухваха в миниатюрни експлозии, в малки облачета от искри.
Гледах как зомбито умира и си дадох обещание. Щях да пратя Доминга Салвадор да гори в ада заради онова, което бе сторила. Има клади, които траят цяла вечност. Клади, пред които напалмът изглежда като временно неудобство. Тя щеше да гори цяла вечност, и това бе наполовина по-кратко, отколкото й се полагаше.
33
Лежах по гръб в спешното. Бяла завеска ме скриваше от поглед. Шумовете от другата страна на завесата бяха високи и недружелюбни. Харесвах перденцето си. Възглавницата беше плоска, а масата за преглед — твърда. Беше бяла, чиста и прекрасна. Болеше ме като преглъщах. Болеше ме мъничко и като дишах. Но дишането беше важно. Хубаво беше да можеш да го правиш.
Лежах си съвсем тихо. За разнообразие правех онова, което ми беше наредено. Слушах дишането и биенето на сърцето си. Когато почти съм умряла, винаги се интересувам от тялото си. От най-разнообразните звуци, които носиш през живота почти незабелязани. Усещах как кръвта пулсира през вените в ръцете ми. Можех да вкуся спокойния си, редовен пулс в устата, досущ като бонбон.
Бях жива, а зомбито — мъртво. Доминга Салвадор — в затвора. Животът беше хубав.
Долф бутна завесата. Дръпна я след себе си, както човек би затворил вратата на стая. И двамата се преструвахме, че сме в уединение, макар под ръба на завесата да се виждаха краката на минаващите хора.
Усмихнах му се. Той отвърна на усмивката ми.
— Радвам се да те видя на крака.
— За краката не съм убедена — казах. Гласът ми беше дрезгав. Закашлях се в опит да си прочистя гърлото, но всъщност не помогна много.
— Какво казва докторът за гласа ти? — попита Долф.
— Временно ще съм тенор… — като видях изражението му, допълних: — Ще мине.
— Добре.
— Как е Бърк?
— Зашиха го, не е пострадал сериозно.
Поне за това се бях досетила, след като го видях снощи, но беше хубаво да го чуя от друг.
— А Робъртс?
— Ще живее.
— Но ще се оправи ли? — наложи ми се да преглътна мъчително. Болеше ме да говоря.
— Ще се оправи. Кай също е порязан, на ръката. Знаеше ли?
Поклатих глава, но спрях насред движението. И това болеше.
— Не можах да видя.
— Само няколко шева. Всичко е наред. — Долф пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Загубихме трима. Един е пострадал по-зле от Робъртс, но ще се оправи.
Взирах се в него.
— Вината е моя.
Той се намръщи.
— Това пък откъде го измисли?
— Трябваше да се сетя — пак преглътнах, — че не е обикновено зомби.
— Все пак си беше зомби, Анита! Права излезе. И единствена се сети, че се крие в някоя от проклетите кофи за боклук… — сержантът ми се ухили. — А и ти почти умря, докато го убиеш. Мисля, че си изпълни задачата.
— Не го убих аз. Изтребителите бяха — от по-дългите думи май ме болеше повече, отколкото от по-късите.
— Помниш ли какво стана, преди да припаднеш?
— Не.
— Ти изпразни пълнителя в лицето му. Издуха му шибания мозък от главата. След това се отпусна. Помислих, че си мъртва. Боже! — Той поклати глава. — Не повтаряй повече този номер пред мен, става ли?
Усмихнах се.
— Ще се постарая.
— Когато мозъкът му протече от тила, то се изправи. Ти му изби желанието за борба.
Зербровски се пъхна в тясното пространство и остави завесата дръпната. Видях малко момченце с окървавена ръка, което плачеше в прегръдките на някаква жена. Долф решително дръпна пердето. Обзалагам се, че Зербровски е от онези, които никога не затварят чекмеджетата у дома.
— Още вадят куршумите от трупа. И до един са твои, Блейк!
Само го гледах.
— Ти си адски гадна кучка, Блейк.
— Все някой трябва да се навърта край теб, Зербро… — не успях да произнеса името му. Болеше. Много.
— Боли ли те? — попита Долф.
Кимнах внимателно.
— Докторът ще ми даде обезболяващо. Вече ме боднаха срещу тетанус.
— На бледото си вратле имаш огърлица цъфтящи синини — осведоми ме Зербровски.
— Колко поетично — казах.
Той сви рамене.
— Ще отида да нагледам пак и останалите ранени, след което ще хвана някой униформен да те закара до вкъщи — каза Долф.
— Благодаря.
— Не смятам, че си в състояние да караш сама.
Може и да беше прав. Чувствах се като лайно, но щастливо лайно. Бяхме се справили. Бяхме разрешили случая и виновните отиваха в затвора. Ура!
Докторът се появи с обезболяващите. Погледна двамата полицаи.
— Добре! — и ми връчи шишенце с три хапчета в него. — Това трябва да ти стигне за през нощта и за утре. На твое място бих се обадил, че съм болен, гледаше Долф, докато ми говореше. — Чу ли това, шефе?