Сержантът се понамръщи:
— Аз не съм й шеф.
— Но си началникът, нали? — попита докторът.
Долф кимна.
— Тогава…
— Аз съм под наем — обясних.
— Наем ли?
— Може да се каже, че сме я взели назаем от друг отдел — обясни Зербровски.
Докторът кимна.
— Ами тогава кажете на началниците й да я освободят за утре. Може и да не изглежда толкова зле като останалите, но е получила гаден шок. Голям късмет има, че не е осакатена завинаги.
— Тя няма началници — обади се Зербровски, — но ще кажем на шефа й.
И се ухили на доктора.
Намръщих се срещу злорадото ченге.
— Е, тогава може да си ходиш. Наглеждай драскотините за инфекция. Също и ухапването на рамото… докторът поклати глава. — Вие, ченгетата, си печелите парите с пот на челото! — и си тръгна, след като сподели тази мъдрост с нас.
Зербровски се разсмя.
— Нямаше да е добре докторчето да узнае, че сме оставили цивилна да пострада!
— Тя има гаден шок! — допълни Долф.
— Много гаден! — ухили се Зербровски. И двамата се разсмяха.
Аз седнах внимателно и преметнах крака през ръба на леглото.
— Ако двамцата сте свършили да се хилите, имам нужда от превоз до вкъщи!
Те продължаваха да се смеят така, че от очите им избиваха сълзи. Не беше чак толкова забавно, но ги разбирах. За разтоварване на напрежението смехът е много по-добър от сълзите. Не се присъединих, понеже силно подозирах, че от смеха ще ме заболи.
— Ще те закарам до вас — успя да вмъкне Зербровски сред пристъпите на кикота.
Наложи се да се усмихна. Самата гледка как те двамата с Долф се хилят беше достатъчна да предизвика усмивка.
— Не, не — възрази сержантът. — Вие двамата, насаме в кола? Само единият ще излезе от нея жив!
— И това ще съм аз — допълних.
Зербровски кимна:
— Не е ли самата истина!
Хубаво е да знае човек, че поне за нещо бяхме на едно мнение.
34
Когато пристигнахме пред блока ми, бях полузаспала на задната седалка на полицейската кола. Пулсиращата болка в гърлото ми бе затихнала под вълната от обезболяващото. Чувствах се почти безплътна. Какво ми беше дал докторът? Чувствах се страхотно, сякаш светът бе някакъв филм, който няма почти нищо общо с мен. Далечен и безвреден като сън.
Бях връчила ключовете от колата си на Долф. Той обеща да накара някой да я паркира пред сградата до сутринта. Каза също, че ще се обади на Бърт и ще му каже, че този ден няма да ходя на работа. Питах се как ли моето началство ще понесе новината. Питах се и дали ми пука. Нъц.
Един от униформените полицаи се наведе през седалката и попита:
— Ще се справите ли, госпожо Блейк?
— Госпожица — поправих го по навик.
Той се поусмихна, докато ми отваряше вратата. В полицейските коли няма дръжки отзад. Налагаше се да ми кавалерства, но го направи с удоволствие и повтори:
— Ще се оправите ли, госпожице Блейк?
— Да, офицер… — наложи се да присвия очи, за да прочета баджа му, — Осбърн. Благодаря, че ме докарахте у дома. И на вашия партньор също!
Партньорът му стоеше от другата страна на колата, облегнал ръце на покрива й.
— Голям кеф е най-сетне да се запознаем с Екзекуторката на Отряда на привиденията! — Той се ухили при тези думи.
Примигнах срещу него и се постарах да се взема в ръце достатъчно, за да мога да говоря и да мисля едновременно.
— Бях Екзекуторката много преди да се появи Отрядът на привиденията.
Той разпери ръце, все още с усмивка.
— Не се обиждайте!
Бях твърде уморена и твърде упоена, за да се притеснявам. Просто поклатих глава.
— Благодаря отново!
Залитах леко нагоре по стълбите. Стиснах перилото, сякаш е спасително въже. Тази нощ щях да спя. Можеше да се събудя насред коридора, но щях да спя.
След два опита успях да вкарам ключовете в ключалката. Олюлях се в апартамента и облегнах чело на вратата, за да я затворя. Врътнах ключа и ето ме в безопасност. Бях вкъщи. Бях жива. Зомбито убиец бе унищожено. Имах желание да се разкикотя, но го пораждаше обезболяващото. Никога не се хиля самичка.
Стоях си, облегнала глава на вратата. Взирах се в маратонките си. Струваха ми се много далечни, сякаш разстоянията се бяха увеличили откакто за последен път си погледнах обувките. Докторът ми беше дал много шантаво хапче. Нямаше да го пия утре. Твърде много променяше реалността за вкуса ми.
До маратонките ми се появиха върховете на черни ботуши. Откъде пък ботуши в апартамента ми? Понечих да се обърна. Посегнах към пистолета си. Твърде късно, твърде бавно, значи — много, много зле…