Нещо не беше наред…
Иззад задънения ъгъл се появи онова нещо, което хич не беше наред. Ама никак. Не беше по-високо от едър мъж, може би метър и осемдесет. Но беше поне метър и двайсет широко. Имаше два крака — или може би три, трудно беше да се каже. Тварта беше зловещо бледа, като всички зомбита, но това тук гледаше с дузина очи. Там, където би трябвало да се намира шията, имаше мъжко лице. Очите му бяха тъмни и ясни, и лишени от всякакъв здрав разум. От раменете израстваше кучешка глава. Разлагащата се кучешка уста ми се озъби. Насред целия този хаос стърчеше женски крак с все черната обувка с висок ток.
Тварта се олюляваше към мен. Размахваше примерно три от дузината си ръце и напредваше полека. Зад себе си оставяше следа като охлюв.
Доминга Салвадор излезе иззад ъгъла.
— Buenas noches, chica.
Чудовището ме стресна, но видът на ухилената срещу мен Доминга ме уплаши малко повече от него.
Тварта спря да се движи. Намести се в коридора, коленичила на несходните си крака. Дузината й усти се задъхваха, сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.
Или може би тварта не харесваше собствената си смрад. Аз например не я харесвах. Прикриването на носа и устата с длан не помагаше особено. В коридора внезапно замириса на развалено месо.
Гейнър и пострадалите му телохранители останаха далече от нас. Може би не им харесваше да се намират близо до малкия любимец на Доминга. На мен също не ми допадаше особено. Каквато и да бе причината, бяхме сами. Само тя, аз и чудовището.
— Как се измъкна от затвора?
По-добре да се разправим най-напред с обикновените проблеми. Онези, от които ти се стапя мозъкът, да почакат.
— Платих си гаранцията — отвърна Сеньората.
— Толкова бързо при убийство, свързано с вещерство?
— Вудуто не е вещерство — възрази тя.
— Законът го смята за равнозначно, ако става дума за убийство.
Тя сви рамене и се усмихна сладко. Мексиканската баба от кошмарите ми.
— Имаш си джобен съдия — констатирах.
— Мнозина се боят от мен, chica. Добре е да си сред тях.
— Ти си помогнала на Питър Бърк да вдигне зомбито за Гейнър.
Доминга само ми се усмихваше.
— Защо просто не го вдигна ти самата? — попитах.
— Не исках някой безскрупулен тип като Гейнър да става свидетел как убивам човек. Можеше да го използва за изнудване.
— А той не е знаел, че си убила човек за гри-грито на Питър?
— Точно така — кимна тя.
— Тук си изпокрила всичките си чудовища?
— Не всичките. Ти ме накара да разруша голяма част от нещата си, но това спасих. Вече виждаш защо… — тя плъзна длан по хлъзгавия хълбок на своето чудовище-шедьовър.
Потреперих. Смразяваше ме самата мисъл да докосваш тази гнусотия. Но пък…
— И как го сглоби?
Просто трябваше да знам. Беше съвсем очевидно творение на владяното и от двете ни изкуство, тъй че трябваше да науча.
— Ами, ти със сигурност можеш да съживяваш отделни части от мъртъвци… — поде Доминга.
Можех, но досега не бях срещала друг човек със същата способност.
— Да — признах.
— Е, открих, че тези части могат да се съберат и да се сглобят.
Взирах се в разпадащото се чудо.
— Да се сглобят ли?
От самата мисъл ми призляваше.
— Мога да създавам нови твари, каквито никога не са съществували.
— Ти създаваш чудовища! — казах.
— Вярвай, в каквото си искаш, chica, но съм тук, за да те убедя да вдигнеш мъртвец за Гейнър.
— И защо не го направиш ти самата?
Гласът на милионера се разнесе точно иззад нас. Обърнах се трескаво, облягайки гръб на стената, за да мога да следя всички. Каква полза бих имала от това? Откъде да знам.
— Силата на Доминга тръгна накриво веднъж. Това е последният ми шанс. Последният известен гроб. Не искам да рискувам с нея.
Доминга присви очи, а изтънелите й от възрастта ръце се свиха в юмруци. Не й харесваше да я отхвърлят с лека ръка. Не бих могла да я виня.
— Тя е способна на това, Гейнър, ще й бъде по-лесно, отколкото на мен.
— Ако наистина вярвах в това, щях да те убия, защото вече нямаше да си ми нужна.
Хмм, разумно изказване.
— Нали накара Бруно да ме подгрее. Сега какво?
Гейнър поклати глава.
— Такова малко момиченце да свали и двамата ми телохранители!
— Казах ти, че обичайните методи на убеждение няма да й подействат — напомни Доминга.
Взирах се покрай нея в разпадащото се чудовище. Тя наричаше това „обичайно“?
— И какво предлагаш? — попита Гейнър.
— Заклинание за принуда. Ще прави, каквото й наредя, но отнема известно време да се сътвори такова заклинание за силен човек като нея. И ако тя бе поне малко запозната с вудуто, изобщо нямаше да подейства. Но въпреки уменията си, госпожичка Блейк е като бебе в тази област.