— Колко време ще ти трябва?
— Два часа, не повече.
— По-добре да подейства! — предупреди Гейнър.
— Не ме заплашвай! — обади се Доминга.
О, Боже, може би лошите типове щяха да се сбият и да се утрепят едни други.
— Плащам ти достатъчно пари да си купиш собствена държава. Искам да получа резултати!
Доминга сведе глава.
— Плащаш ми добре, това е вярно. Няма да те подведа. Ако мога да накарам Анита да убие човек, тогава мога да я накарам и да ми помага със зомбитата. Ще ми помогне да възстановя онова, което ме накара да съсипя. Забелязваш ли иронията?
Гейнър се усмихна като малоумен елф.
— Това ми харесва.
— Е, на мен пък — не — заявих.
Той ми се намръщи.
— Ще правиш, каквото ти наредя. Ти беше много лоша.
Лоша ли? Аз?
Бруно беше успял да се приближи до нас. Облягаше се тежко на стената, но пистолетът му беше съвсем стабилно насочен към средата на гърдите ми.
— Вече искам да те убия — каза той. В гласа му долавях болка.
— Изваденото коляно боли ужасно, нали? — усмихнах се аз. По-добре мъртва, отколкото слуга на вуду-кралицата.
Мисля, че той стисна зъби. Пистолетът трепна за миг, но според мен в пристъп на гняв, не на болка. — Ще се насладя на смъртта ти!
— Не се справи толкова добре миналия път. Според мен съдиите щяха да присъдят точка на мен.
— Няма никакви шибани съдии наоколо. И ще те убия!
— Бруно — намеси се Гейнър, — тя ни е нужна жива и здрава.
— А след като вдигне зомбито? — попита телохранителят.
— Ако е на услугите на Сеньората, тогава няма да я нараняваш. Ако заклинанието не подейства, можеш да я убиеш!
Бруно оголи зловещо зъби. Беше по-скоро озъбване, а не усмивка.
— Надявам се заклинанието да се издъни.
Гейнър погледна към телохранителя си.
— Не оставяй личните чувства да влияят на работата ти, Бруно!
Чернокожият преглътна с усилие.
— Да, господине.
Стори ми се, че обръщението не му се отдава с лекота.
Иззад ъгъла зад гърба на Доминга се появи Енцо. Придържаше се близо до стената и колкото се може по-далече от „творението“. В крайна сметка Антонио бе загубил работата си като телохранител. Е, какво пък. Беше много по-добър в ролята на пойна птичка.
Томи изкуцука по коридора, все още малко превит. Големият магнум бе в ръцете му. Лицето му бе почти пурпурно от гняв или пък може би от болка.
— Ша та освиткам — изсъска той.
— Подреди се на опашката — отвърнах.
— Енцо, помогни на Бруно и Томи да вържат това момиченце на стола в стаята. Тя е много по-опасна, отколкото изглежда — нареди Гейнър.
Енцо ме хвана за ръката. Не се съпротивлявах. Смятах, че в неговите ръце съм в по-голяма безопасност, отколкото у другите двама. Томи и Бруно изглеждаха така, сякаш изгаряха от нетърпение да извъртя някой номер. Май искаха да ме наранят.
Докато Енцо ме водеше покрай тях, казах:
— Дали е, защото съм жена или вие двамата винаги понасяте тежко поражението?
— Ша я гръмна — изсумтя Томи.
— После — отвърна Гейнър, — после.
Питах се дали говори сериозно. Ако заклинанието на Доминга подействаше, щях да съм като живо зомби, което се подчинява на волята й. Ако не подействаше, тогава Томи и Бруно щяха да ме убият, при това бавничко. Надявах се да има и трети вариант.
36
Третият вариант беше да съм вързана за стола в стаята, където се събудих. Беше най-добрият от трите, но не особено добър. Не обичам да ме връзват. Това означава, че възможностите ти от няколко са сведени до нулата. Доминга отряза кичур-два от косата ми и няколко нокътя. Коса и нокти за заклинанието за подчинение. Мамка му.
Столът беше стар и с права облегалка. Китките ми бяха вързани към пречките, които образуваха облегалката. Глезените ми — поотделно за краката на стола. Въжетата бяха стегнати. Подърпах ги с надежда за малко пространство. Нямаше.
Бяха ме връзвали и преди и винаги съм изживявала фантазия в стил Худини — че този път ще ми оставят достатъчно хлабавина, за да се измъкна. Но в реалността просто не става така. Вържат ли те, оставаш си вързан, докато някой не те пусне.
Проблемът е, че когато ме пуснеха, щяха да изпробват малко гадно заклинанийце върху мен. Трябваше да се измъкна преди това. Някак си. Трябваше да се измъкна. Мили Боже, нека се измъкна!
Като по поръчка, вратата се отвори — но не пристигаше помощ.
Влезе Бруно, понесъл Уанда на ръце. По дясната й буза бе засъхнала кръв от рана над окото. На лявата й буза цъфтеше голяма синина. Долната й устна бе подута и имаше малък кървящ разрез. Очите й бяха затворени. Не бях убедена дори дали е в съзнание.