— Давай нататък.
Обърнах се назад да погледна към дневната. Покритият с чаршаф диван едва-едва се виждаше.
— Нещото каквото и да е то, е хванало мъжа. Бързо го е обездвижило, пратило го е в несвяст, но не го е убило.
— Защо да не го убива?
— Я не ме изпитвай, Долф! В кухнята няма достатъчно кръв. Бил е изяден в спалнята. Каквото и да е било това чудо, не е влачило мъртвец до спалнята. Преследвало го е и го е убило там.
— Не е зле, искаш ли да хвърлиш едно око и на дневната?
Всъщност не исках, но не го казах на глас. От жената беше останало доста повече. Торсът беше почти недокоснат. На дланите й бяха нахлузени хартиени пликове. Под ноктите й беше открито някакво вещество. Надявах се от тази находка да има полза. Ококорените кафяви очи се взираха в тавана. Горницата на пижамата влажно прилепваше към мястото, където се бе намирала талията на собственичката на къщата. Преглътнах с усилие и използвах показалеца и палеца си, за да я вдигна.
Гръбнакът на жената блесна под суровата слънчева светлина, мокър и бял, и увиснал — като кабел, който е бил откъснат от щепсела.
Добре.
— Нещо я е разкъсало на части, също като… мъжа в спалнята.
— Откъде разбра, че е мъж?
— Освен, ако не са имали гости, онова ще да е бил съпругът. Не са имали и гост, нали?
Долф поклати глава:
— Доколкото знаем, не.
— Значи трябва да е мъжът. Защото всичките ребра на жената са на място, а също и ръцете й… — помъчих се да преглътна гнева си. Вината не беше на Долф. — Не съм някое от ченгетата ти. Ще ми се да спреш да задаваш въпроси, на които вече знаеш отговорите.
Той кимна:
— Добре де, права си. Понякога забравям, че не си от момчетата.
— Благодаря, за което.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам — и знам дори че си го замислил като комплимент, но можем ли да продължим разговора навън, моля?
— Става — той свали кървавите си ръкавици и ги пъхна в отворената торба за боклук в кухнята. И аз направих същото.
Горещината се залепи за мен като топящ се найлон, но кой знае защо, ми действаше добре. Гълтах на жадни глътки горещия, кипящ въздух. Ах, лято!
— Значи бях прав, че не е човек? — полюбопитства детективът.
Двама униформени полицаи удържаха тълпата далече от моравата и навън на улицата. Деца, родители, хлапета на велосипеди… Приличаше на цирк за извратеняци.
— Не, не е човек. По стъклата на мястото на взлома нямаше кръв.
— Забелязах. Какво значи това?
— Повечето мъртъвци не кървят, изключая вампирите.
— Повечето?
— Е, прясно умрелите зомбита също пускат кръвчица, но вампирите кървят досущ като хората.
— Значи не смяташ, че е било вампир?
— Ако е, значи яде човешка плът. Вампирите не могат да смилат твърда храна.
— Гул?
— Твърде далече сме от гробище, а и в къщата щеше да има повече разрушения. Гулите разкъсват мебелите досущ като диви животни.
— Зомби?
Поклатих глава:
— Честно казано, не знам. Вярно, съществуват разновидности като плътоядни зомбита. Редки са, но се случва…
— Преди време ми каза, че е имало три доказани случая. И при трите зомбитата оставали човекоподобни по-дълго време и не гниели.
Усмихнах се:
— Добра памет имаш. Точно така. Плътоядните зомбита не гният, поне докато ги храниш. Или поне не гният толкова бързо.
— А имат ли склонност към насилие?
— Поне засега не са проявявали — отвърнах.
— Зомбитата падат ли си по насилието? — уточни Долф.
— Само ако им наредиш.
— Това пък какво значи? — попита той.
— На зомби може да се нареди да убива хора, стига съживителят да има достатъчно сила.
— Зомби като оръжие?
Кимнах:
— Да, нещо такова.
— Че кой би измислил подобно клане?
— Не съм сигурна какво се е случило тук — заявих.
— Знам. Но кой е способен на това?
— Ами, дявол го взел, аз например бих могла да се справя, но не бих го сторила. А и никой от достатъчно способните ми познати не би се осмелил.
— Остави на нас да преценим — отбеляза детективът. Беше си извадил малкото тефтерче.
— Сериозно ли искаш да ти изброя имената на приятелите си, та да ги питаш да не би случайно да са вдигали зомби и да са го пращали да убива тези хора тук?
— Ако обичаш!
Въздъхнах:
— Не мога да повярвам! Добре, значи — аз, Мани Родригес, Питър Бърк и… — спрях, миг преди да изрека последното име.
— Какво има?
— Нищо. Просто си спомних, че точно тази седмица трябва да ходя на погребението на Питър Бърк. Той е мъртъв, значи надали е сред заподозрените.
Долф ме гледаше изпитателно, а на лицето му ясно бе изписано подозрение.