Звънецът на вратата се обади. Подскочих и разлях кафе по масата. Нервна? Аз? Оставих файърстара си на кухненската маса, вместо да го взимам с мен до вратата. Ето, не съм параноичка. Просто съм много, много предпазлива.
Надникнах през шпионката и отворих. На прага стоеше Мани Родригес. Той е около пет сантиметра по-висок от мен. Черната му като въглен коса е прошарена със сиво и бяло. Гъстите къдри обрамчват слабото му лице и преминават в черни мустаци. На петдесет и две е и, ако имам право на избор, бих предпочела той да ми прикрива гърба в опасни ситуации — с едно изключение.
Ръкувахме се — винаги така правим. Хватката му беше здрава и суха. Ухили ми се — снежнобелите му зъби блеснаха на фона на мургавото му лице.
— Надушвам кафе!
Отвърнах на усмивката му:
— Знаеш, че аз закусвам само кафе!
Той влезе и аз заключих зад гърба му. По навик.
— Росита смята, че не се грижиш за себе си. — Мани успя почти идеално да имитира пискливия глас на жена си, с много по-плътен мексикански акцент от неговия собствен. — Тя не се храни както трябва, затуй е толкоз слаба. Бедната Анита, няма мъж, няма даже приятел…
Той се ухили.
— Росита говори досущ като мащеха ми. Джудит направо се поболява от мъка, че ще остана стара мома.
— А ти си на колко, двадесет и четири?
— Ахъм.
Мани просто поклати глава:
— Понякога не разбирам жените!
Беше мой ред да се ухиля:
— А аз какво съм, кълцан дроб ли?
— Анита, знаеш какво имам предвид…
— Знам, аз съм „едно от момчетата“. Ясно.
— Ти си по-добра от всички момчета в работата.
— Сядай. Ще ти напълня гърлото с кафе, преди да ти се е схванала устата!
— Много труден случай си. Знаеш какво имах предвид! — Мани впи в мен кафявите си очи. Изражението му беше извънредно сериозно.
Усмихнах се:
— Да, знам, разбира се.
Взех една от близо дузината чаши в кухненския ми шкаф. Любимите ми са окачени на специалната поставка на бара.
Мани седна, отпи кафе и огледа чашата си. Беше червена и на нея с черни букви пишеше: „Аз съм студенокръвна кучка, но ме бива за тая работа“. Гостът ми се разсмя и от носа му пръсна кафе.
Аз пък пиех моя еликсир от чаша, украсена с пухкави бебета пингвинчета. Не си го признавам — в никакъв случай! — но тя ми е любимата.
— Защо не носиш пингвинската си чаша на работа? — полюбопитства Мани.
Последната блестяща идея на Бърт беше всички ние да си имаме собствени чаши за кафе на работа. Смяташе, че това ще добави домашен уют към офиса. Аз занесох сива съдинка със сив надпис: „Тва е мръсна работа и се налага да я върша аз!“. Бърт ме накара да я върна вкъщи.
— Кеф ми е да дърпам каишката на Бърт.
— Значи ще продължиш да мъкнеш неприемливи чаши.
Ухилих се:
— Ахъм.
Колегата ми само поклати глава.
— Наистина съм ти благодарна, че ще ме придружиш при Доминга.
Той сви рамене:
— Не бих те оставил да се изправиш сама срещу жената-дявол, нали?
Намръщих се при споменаването на този прякор… или може би беше обида?
— Е, жена ти нарича така Доминга, не аз.
Мани погледна към захвърления небрежно на масата пистолет.
— Да, но ще носиш оръжие, просто за всеки случай.
Изгледах колегата си над ръба чашата.
— За всеки случай.
— Ако се стигне до престрелка, Анита, значи сме загазили. Там гъмжи от телохранители.
— Не смятам да стрелям по някого. Просто ще идем да й зададем няколко въпроса. Това е всичко.
Мани изсумтя.
— Рог favor9, сеньора Салвадор, случайно наскоро да сте вдигали зомби-убиец?
— Я стига, Мани! Знам, че е малко странно…
— Странно ли? — той поклати глава. — „Странно“, казва тя. Ако разсърдиш Доминга Салвадор, странностите ще са само началото.
— Не е задължително да идваш…
— Ти ме повика за подкрепление! — Той ми се ухили с онази негова бляскава белозъба усмивка, която озаряваше цялото му лице. — Не звънна на Чарлз или на Джеймисън. Обади се на мен и, Анита, това е най-хубавият комплимент, който можеш да направиш на един старец!
— Ти не си старец — казах го искрено.
— Е, жена ми все ми повтаря съвсем друго. Росита ми е забранила да ходя на лов за вампири с теб, но не може да ме опази от свързаните със зомбита дейности, поне засега.
Изненадата ми сигурно си пролича, защото Мани продължи:
— Знам какво сте си говорили преди две години, докато бях в болницата.
— За малко да умреш — уточних аз. — А ти колко счупени кости имаше?