— Росита отправи съвсем разумна молба, Мани. Ти имаш да мислиш за четири деца.
— И съм твърде стар, за да коля вампири… — той говореше с ирония, но и с горчивина.
— Никога няма да бъдеш твърде стар за това — отбелязах.
— Приятна мисъл… — колегата ми отпи от кафето си. — Най-добре да тръгваме. Сеньората не бива да ни чака.
— Боже опази! — ухилих се аз.
— Амин!
Взрях се в него, докато той плакнеше чашата си на мивката.
— Да не би да знаеш нещо, което не ми казваш?
— Не — отвърна Мани.
На свой ред изплакнах чашата си, все още втренчена в него. Наясно бях за подозрителната бръчка на челото си.
— Мани?
— Честна мексиканска, не знам нищичко.
— Тогава какво има?
— Нали знаеш, че бях вудун преди Росита да ме покръсти в чистото християнство?
— Да, и?
— Доминга Салвадор не беше просто една от жриците ми. Беше ми любовница.
Позяпах го няколко секунди.
— Майтапиш ли се?
Мани ми отвърна извънредно сериозно:
— Не бих се шегувал с подобно нещо.
Свих рамене. Изборът на съкреватници на познатите ми често ме изумява.
— Значи, затова успя да ми уредиш среща така мълниеносно?
Той кимна.
— Защо не си ми казвал преди?
— Защото можеше да се опиташ да се вмъкнеш там без мен.
— Толкова зле ли щеше да е?
Мани просто ме съзерцаваше с извънредно сериозен поглед.
— Вероятно.
Взех си пистолета от масата и го пъхнах в кобура в панталона. Осем патрона. Браунингът можеше да побере четиринайсет. Но да се върнем в реалността: ако ще ми трябват повече от осем патрона, значи да се пиша мъртвец. Също и Мани.
— Мамка му — прошепнах.
— Какво?
— Имам чувството, че отивам на гости на Торбалан.
Мани завъртя лекичко глава.
— Сравнението си го бива.
Страхотно, ама направо велико изказване! Защо ли изобщо си пъхах главата в бърлогата на лъва? Пред очите ми изплува образът на покритото с кръв плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс. Добре де, знаех защо съм се хванала на хорото. Ако имаше и най-малък шанс момчето още да е живо, лично щях да сляза до ада — стига да ми се отваря и шанс да се върна оттам. Не казах това на глас. Не исках да узная дали адът също е добро сравнение.
5
В квартала имаше стари къщи — от петдесетте и шейсетте. Моравите бяха покафенели от липсата на вода. Нямаше пръскачки. Цветята в градинките до сградите се бореха да оцелеят. Срещаха се най-вече петунии, мушката и тук-там по някой розов храст. Улиците бяха чисти и спретнати, а само на една пресечка оттук можеха да те гръмнат, ако носиш яке с неправилните цветове.
Бандитската дейност в района на сеньора Салвадор обаче бе прекратена. Дори тийнейджърите с автоматични пистолети се боят от нещата, които не можеш да спреш с куршум, все едно колко добър стрелец си. Муниции със сребърно покритие биха ранили вампир, но няма да го убият. Ще убият ликантроп, но не и зомби. Всъщност даже да насечеш проклетата твар на парчета, разчленените части на тялото ще продължат да пълзят след теб. Виждала съм го на живо. Не е приятна гледка. Бандите бяха оставили сеньората на мира. Край на насилието. В квартала цареше вечно примирие.
Носеха се легенди за латиноамериканска банда, която смятала, че има защита срещу гри-гри10. Твърди се, че бившият водач на бандата е още в мазето на Доминга и от време на време изпълнява по някоя заповед. Той е чудесна жива демонстрация за всяко хлапе, дето се мисли за голяма клечка.
Лично аз никога не съм виждала сеньората да вдига зомби. Но пък не съм я виждала и да вика змиите. И предпочитам положението да си остане такова.
Двуетажната къща на сеньора Салвадор се намираше насред около половин акър. Приятно, просторно дворче. На фона на варосаните бели стени като червен огън пламтяха мушката. Червено и бяло, кръв и кост. Сигурна бях, че и случайните минувачи долавят символичния смисъл. Във всеки случай, на мен ми се разкриваше.
Мани паркира колата си на алеята зад кремава „Импала“. Двойният гараж беше боядисан в бяло, за да подхожда на къщата. На тротоара момиченце на около пет годинки бясно караше напред-назад триколесно велосипедче. Две малко по-големи момченца седяха на стълбите, които водеха към верандата. Спряха да играят и ни погледнаха.
На верандата зад тях стоеше мъж. Носеше презраменен кобур, сложен върху синя безръкавна блуза. Малко нещо нагло. Трябваше му само примигваща неонова табела: „Лош тип“.
На тротоара забелязах драсканици с тебешир. Пастелени кръстове и неразгадаеми диаграми. Приличаха на детски рисунки…, но не бяха. Вероятно пламенни фенове на сеньората бяха нарисували обожествителни знаци пред къщата й. Около рисунките стояха стопени до бучки остатъци от свещи. Момичето с колелцето караше напред-назад през рисунките. Нормално, а?