Всички уреди бяха бледожълти — „Житно жълто“, „Есенен бронз“.
На кухненската маса седеше жена на около шейсет години. Слабото й кафяво лице беше цялото във весели бръчки. Чисто бялата коса бе стегната на опашка в основата на врата й. Седеше като глътнала бастун на стола си, а тънките й кокалести ръце бяха положени на масата. Изглеждаше ужасяващо безопасна. Сладка стара баба. Ако и една четвърт от слуховете за нея бяха верни, тя използваше най-страхотната маскировка, на която някога съм попадала.
Усмихна се и протегна ръце. Мани излезе напред и прие жеста, отърквайки устни в кокалчетата й.
— Радвам се да те видя, Мануел! — Тя говореше с плътен глас, контраалт с галещ кадифен акцент.
— Аз също, Доминга! — той я пусна и седна срещу нея.
Жената ме стрелна бързо с черните си очи. Все още стоях на прага.
— Така значи, най-сетне дойде при мен, Анита Блейк!
Много странно изказване. Спогледахме се с Мани. Той примигна безразлично. Явно нямаше представа какво е намислила домакинята ни. Страхотно.
— Не знаех, че ме чакате с нетърпение, сеньора!
— Чувала съм легенди за теб, chica11. Изумителни истории! — в черните й очи забелязах искрица… усмивката й подсказваше, че изобщо не е безопасна.
— Мани? — попитах.
— Не съм бил аз.
— Не, Мануел вече не говори с мен. Малката му женица забранява! — последното бе казано с гняв и горчивина.
О, Боже! Най-могъщата вуду жрица в Средния Запад се държеше като обидена любовница. Мамка му. Тя извърна към мен гневния си поглед.
— Всички, които се занимават с вудун, в крайна сметка идват при сеньора Салвадор.
— Аз не се занимавам с вудун.
Тя се разсмя. Бръчките по лицето й се вдълбаха още повече при този изблик на веселие.
— Ти вдигаш мъртъвците, зомбита — и не се занимаваш с вудун. О, chica, какъв майтап!
По тона й съдех, че наистина се забавлява. Много се радвах, че съм хвърлила малко светлина в деня й.
— Доминга, казах ти защо пожелахме да се срещнем. Бях съвсем ясен… — поде Мани.
Тя му махна да замълчи и се наведе към мен:
— О, Мануел беше много предпазлив по телефона! Съвсем ясно подчерта, че не сте тук, за да участвате в някой от варварските ми ритуали! — горчивината в гласа й бе достатъчно остра да се пореже човек. — Ела тук, chica! — протегна ми едната си ръка, не двете.
Дали трябваше да я целуна, както бе сторил Мани? Не смятах, че съм дошла на среща с папата.
Тогава осъзнах, че не искам и да я докосвам. Доминга Салвадор не беше сторила нищо лошо. При все това мускулите на раменете ми бяха напрегнати до болка. Страхувах се — и не знаех от какво.
Пристъпих и се ръкувах с нея, без да знам какво да правя след това. Кожата й беше топла и суха. Все още стискайки ръката ми, Доминга ме придърпа и ме настани на най-близкия до нея стол. Каза нещо с тихия си, плътен глас.
Поклатих глава:
— Съжалявам, не разбирам испански.
Тя погали косата ми със свободната си ръка.
— Черна коса, като гарваново крило. Не си подхожда с бледата ти кожа.
— Майка ми беше мексиканка.
— Но не говориш езика й…
Доминга още ме държеше за ръката, а аз си я исках обратно.
— Почина, когато бях съвсем малка. Отгледана съм от народа на баща ми.
— Ясно…
Издърпах си дланта и незабавно се почувствах по-добре. Сеньора Салвадор не ми беше сторила нищо.
Нищичко. Тогава защо ме сърбяха петите? Мъжът с белия кичур стоеше на пост зад сеньората. Ясно го виждах. Ръцете му бяха на видно място. Държах под око задната врата и входа на кухнята. Никой не можеше да се промъкне зад гърба ми. Но косъмчетата по врата ми стърчаха от напрежение.
Погледнах към Мани, но той се взираше в Доминга. Беше сплел ръце върху масата — толкова здраво, че кокалчетата му се белееха.
Имах чувството, че съм на фестивал на чуждестранното кино и липсват субтитри. Горе-долу можех да отгатна какво става, но не бях сигурна дали съм права. Настръхналата кожа на шията ми подсказваше, че някой врътка фокуси. Реакцията на Мани пък нашепваше, че най-вероятно фокусчето е предвидено за него.
Той отпусна рамене. Напрежението в хватката му също спадна. Сякаш го заля видима вълна на облекчение. Доминга се усмихна и зъбите й блеснаха:
— Можеше да станеш също толкова могъщ, mi corazon12!
— Не исках силата, Доминга — отвърна той.
Местех поглед от единия към другия, без да знам какво точно е станало току-що. Не бях сигурна и дали искам да знам. Копнеех да вярвам, че незнанието е благословия. Твърде често наистина е така.