Доминга отново извърна черните си очи към мен:
— А ти, chica, ти искаш ли сила?
Напрежението в основата на черепа ми се разля по цялото ми тяло. Имах чувството, че по кожата ми лазят насекоми. По дяволите.
— Не.
Прост и ясен отговор. Вероятно по-често трябва да съм лаконична.
— Вероятно не, но ще закопнееш за нея.
Не ми хареса начина, по който го каза. Каква глупост — да стоя насред слънчевата кухня в седем и половина заранта, и да се страхувам. Но така си беше. Направо червата ми се връзваха на възел.
Доминга се взираше в мен. Очите й си бяха просто очи. Не притежаваха омайващата сила на вампир. Най-обикновени очи и все пак… Космите по врата ми опитаха да изпълзят надолу в гащите. Цялата бях настръхнала и ме заля притеснителна топлина. Облизах устни и отвърнах на погледа на Доминга Салвадор.
Беше като магически шамар. Тя ме изпитваше. Бях минавала през това и преди. Хората са тъй очаровани от професията ми! Убедени, че познавам магията. Не е вярно. Имам общо само със смъртта. Което не е едно и също.
Взирах се в почти черните очи на домакинята и имах чувството, че плувам напред. Беше като да падаш неподвижен. Светът сякаш се завъртя за миг, после се стабилизира. От тялото ми бликна топлина, досущ като намотана на стегнато въже струя горещина. Стрелна се напред към старицата. Удари я здраво и изпитах усещането, че е донякъде като токов удар. Изправих се, зинала за въздух:
— Мамка му!
— Анита, добре ли си? — Мани също се беше надигнал. Леко ме докосна по рамото.
— Не съм сигурна. Какво, по дяволите, ми направи тя?
— Не, ти си тази, която ми посегна, chica — отвърна Доминга. Стори ми се леко пребледняла. По челото й изби пот.
Телохранителят й се отлепи от стената, отпуснал ръце и нащрек.
— Не, Енцо, добре съм! — заяви сеньората задъхано, сякаш бе тичала.
Останах права. Исках да си ида у дома, ако може веднага, много моля.
— Не дойдохме да си играем игрички, Доминга! — обади се Мани. Гласът му бе натежал от ярост и, според мен, от страх. Съгласна бях, особено с последното чувство.
— Не е никаква игра, Мануел! Да не си забравил всичко, на което съм те учила? Всичко, което си бил?
— Нищо не съм забравил, но не съм я довел, за да пострада!
— Дали ще пострада или не, зависи само от нея, mi corazon!
Последното твърдение не ми хареса особено.
— Ти няма да ни помогнеш. Просто ще си играем на котка и мишка. Е, тази мишка си отива! — обърнах се, без да отклонявам вниманието си от Енцо. Той не беше аматьор.
— Не искаш ли да намериш малкото момче, което според Мани е било отвлечено? На три годинки, твърде малко, за да се озове в ръцете на бокор!
Това ме спря. Тя знаеше, че така ще стане. Проклета да е.
— Какво е бокор13?
Доминга се усмихна.
— Наистина ли не знаеш, а?
Поклатих глава.
Усмивката й се разшири, направо сияеше от удоволствие.
— Сложи си дясната ръка с дланта нагоре на масата, рог favor!
— Ако знаеш нещо за момчето, просто ми кажи. Моля!
— Ако издържиш едно-две изпитания, ще ти помогна.
— Що за изпитания? — надявах се, че прозвучах толкова подозрително, колкото бях настроена.
Доминга се засмя — буен и весел смях. Подхождаше си с всичките весели бръчки по лицето й. Очите й направо сияеха. Защо ли имах чувството, че се надсмива над мен?
— Хайде, chica, няма да те нараня! — каза тя.
— Мани?
— Ще те предупредя, ако стори нещо, което ще ти навреди!
Доминга вдигна поглед към мен — нещо като озадачено учудване.
— Чувала съм, че можеш да вдигаш по три зомбита на нощ, и то всяка нощ. При все това си истинска новачка.
— Незнанието е благословия — заявих.
— Седни, chica. Няма да те боли, обещавам! Няма да те боли.
Обещание за по-болезнени процедури по-късно. Седнах.
— Всяко закъснение може да коства живота на момченцето! — опит да призова добрата й страна.
Доминга се наведе към мен.
— Наистина ли смяташ, че детето е още живо?
Според мен тя нямаше добра страна. Отдръпнах се назад. Не можах да се сдържа, а не можех и да я излъжа.
— Не.
— Значи разполагаме с време, нали?
— Време за какво?
— Ръката ти, chica, рог favor, и след това ще отговоря на въпросите!
Поех си дълбоко дъх и положих дясната си длан на масата. Доминга се държеше загадъчно. Мразя, когато хората са загадъчни.
Тя извади изпод масата малка черна кесия, която сякаш бе държала в скута си през цялото време. Сякаш го бе планирала предварително.
Мани се взираше в торбата, сякаш от нея ей-сега ще изпълзи нещо гнусно. Доминга Салвадор наистина извади отвътре нещо гнусно.
Беше талисман — гри-гри, изработено от черни пера, парчета кост и мумифицирано птиче краче. Поне в първия миг предположих, че е пиле, но видях черните дебели нокти. Значи някъде наоколо имаше ястреб или орел с дървен крак.