Привидя ми се как жрицата забива ноктите в плътта ми и цялата се стегнах, за да се дръпна. Но тя просто положи гри-грито в отворената ми шепа. Пера, парчета кост и сух ястребов крак. Не беше лигаво. Не болеше. Всъщност почувствах се като глупачка.
След това го усетих — топлина. Гадното нещо се затопляше, както си стоеше в шепата ми. Секунда преди това беше хладно.
— Какво му правиш?
Доминга не отговори. Погледнах я, но тя се взираше настоятелно в ръката ми. Като котка, която ще скочи.
Пак се втренчих в гри-грито. Пръстите на крака се размърдаха, разтвориха се, пак трепнаха. Движеше се в ръката ми!
— Мамка му!
Искаше ми се да скоча. Да метна ужасното нещо на пода. Но не го сторих. Седях си, цялата настръхнала, с препускащо в гърлото сърце и оставих гадорията да мърда в шепата ми.
— Добре… — казах задавено, — издържах малкото ти изпитанийце. А сега разкарай това дяволско нещо от мен!
Доминга внимателно вдигна талисмана. Внимаваше да не докосне мен. Не знам защо, но се забелязваше какви усилия полага.
— По дяволите, по дяволите! — промърморих под нос. Изтрих длан в корема си, докосвайки пътьом и скрития наблизо пистолет. Беше успокояващо да знам, че ако лошото стане много лошо, мога просто да я гръмна. И то преди съвсем да ми е изкарала ангелите.
— Сега можем ли да се хванем за работа? — успях да кажа почти спокойно. Точка за мен.
Доминга люлееше талисмана в шепи.
— Накара пръстите да се движат. Страхуваш се, но не си изненадана. Защо?
Какво можех да кажа? Нищо, което исках тя да узнае.
— Имам усет към мъртвите. Реагира спрямо мен като някои хора, дето четат мисли.
Тя се усмихна.
— Наистина ли вярваш, че способността ти да вдигаш мъртъвци е като четенето на мисли? Театрални номера?
— Аз вдигам мъртъвци, сеньора. Това е просто професия.
— Всъщност сама не си вярваш.
— Е, старая се — признах.
— Била си изпитвана и преди! — каза го като твърдение.
— Баба ми по майчина линия ме изпита, но не с това — посочих към застиналия подвижен крак. Изглеждаше като някоя от изкуствените ръце, дето си ги купуваш в „Спенсърс“. Сега, когато не се намираше у мен, можех да се преструвам, че просто вътре са скрити малки батерийки. Да бе.
— Тя вудун ли беше?
Кимнах.
— Защо не си учила при нея?
— Имам вроден дар да вдигам мъртъвци. Това не влияе на религиозните ми предпочитания.
— Ти си християнка. — Доминга го каза така, че да прозвучи като нещо лошо.
— Така си е — надигнах се. — Ще ми се да кажа, че ми е било приятно, но не е вярно!
— Задай въпросите си, chica!
— Какво? — смяната на темата ми дойде твърде внезапно.
— Питай онова, което си дошла да ми кажеш! — обясни сеньората.
Погледнах към Мани.
— Ако тя казва, че ще отговори, значи ще отговори — той не изглеждаше особено доволен от развоя на събитията.
Седнах отново. Още една обида и се махах оттам. Но ако сеньората наистина щеше да помогне… о, мътните го взели, тя си играеше с тъничката нишка на надеждата. А след онова, което видях в дома на Рейнолдс, аз бях готова да се вкопча с две ръце в нея…
Бях намислила да съм колкото се може по-любезна, формулирайки въпроса, но сега не ми пукаше.
— Да си вдигала зомбита през последните няколко седмици?
— Няколко — съгласи се Доминга.
Добре. Поколебах се преди следващия въпрос. Усещането, което изпитах, докато нещото мърдаше в шепата ми, пак се върна. Потрих длан в крачола си, сякаш можех да избърша и допира. Какво ли беше най-лошото, което сеньората щеше да ми стори, ако я обидех? По-добре да не питам.
— А случайно да си пращала някое зомби със задача… за мъст? — ето, вижте само колко любезна формулировка!
— Нито едно.
— Сигурна ли си?
Доминга се усмихна:
— Щях да си спомням, ако съм пуснала от гроба убийци.
— Зомбитата убийци не е задължително да са били убийци приживе — обадих се.
— О? — тя вдигна прошарените си вежди. — Нима си така добре запозната с вдигането на зомбита „убийци“?
Преборих се с желанието да се свия като хваната в лъжа ученичка.
— Само с едно.
— Разкажи ми!
— Не — заявих твърдо. — Не, не смятам да обсъждам тази случка!
Това си беше мой личен кошмар, който нямах намерение да споделям с някаква вуду бабишкера. Реших да променя малко темата:
— Вдигала съм убийци. Те не са по-жестоки от обичайните немъртви.
— Колко мъртъвци си повикала от гроба? — поинтересува се Доминга.