Искаше ми се да послушам предупреждението на Мани. Точно сега прибирането вкъщи ми се струваше прекрасна идея, но дългът подаде грозната си глава. Дългът — и шепотът на кошмарите. Не исках да се сблъсквам с друго изклано семейство.
Доминга изведе Мани от стаята. Последвах ги, а Енцо се влачеше отзад. Що за ден за парад!
6
Стълбището към мазето бе стръмно, сковано от дървени талпи. Докато трополяхме надолу, стъпалата осезаемо вибрираха. Не беше успокоително. Ярката слънчева светлина откъм вратата се изливаше в пълен мрак. Слънцето отслабваше и сякаш бледнееше като че ли нямаше сила да проникне в подобното на пещера помещение. Спрях на сивия ръб на дневната светлина и се взрях надолу в потъналото в нощен мрак помещение. Не различавах дори Доминга и Мани. А те би трябвало да са точно пред мен, нали?
Телохранителят Енцо стоеше зад мен, досущ търпелива планина. Не ме подкани да побързам. Имах ли право на избор? Можех ли да си взема куклите и парцалките и да си ида вкъщи?
— Мани — обадих се.
В далечината се разнесе глас. Твърде далечен. Може и да беше от акустиката на помещението. А може и да не беше.
— Тук съм, Анита!
Напрегнах се да различа нещо там, откъдето се бе разнесъл гласът, но нямаше нищо за гледане. Спуснах се още две стъпала в мастиления мрак и спрях, сякаш се бях блъснала в стена. Обгърна ме присъщата за повечето мазета влажна миризма на мухлясал камък, но под нея долавях и нещо друго — застояло, кисело и сладникаво. Онази почти неописуема миризма на трупове. Тук, в горната част на стълбите беше едва осезаема. Но се обзалагах, че ще се сгъстява с всяко следващо стъпало.
Баба ми беше жрица на вудун. Нейното хъмфо14 не миришеше на трупове. Границата между доброто и злото във вудото не е така ясно очертана, както при уика15 или християнството и сатанизма, но съществува. Доминга Салвадор беше от другата й страна. Знаех го, още когато дойдох. И все още се притеснявах от това.
Баба Флорес ми беше казала, че съм некромант. Това е повече, отколкото да си вуду жрица…, но и по-малко. Имах връзка с мъртвите — с всички мъртви. Трудно е да бъдеш вудун и некромант, и да не си на страната на злото. Твърде съблазнително е. Така казваше баба. Окуражаваше ме да напредвам в християнството. Окуражаваше баща ми да ограничава връзката ми с нейната част от рода. Окуражаваше го заради любовта си към мен — и от страх за душата ми.
А ето ме сега — слизах по стълбите в челюстите на съблазънта. Какво би казала баба Флорес за това?
Вероятно — „Марш вкъщи!“. Което беше добър съвет. Стегнатият възел в стомаха ми подсказваше същото.
Светнаха лампи. Запримигвах на стъпалата. Единствената мътна крушка в подножието на стълбите ми се стори ярка като звезда. Доминга и Мани стояха под крушката и ме гледаха.
Светлина. Защо ли незабавно ми стана по-добре? Глупаво, но вярно. Енцо пусна вратата зад нас да се затвори. Постарах се да дишам през устата, но така дъхът само засядаше в основата на гърлото ми. Мирисът на гнила плът полепва по езика.
Доминга ни поведе между тесните стени. На равни разстояния от двете ни страни се забелязваха правоъгълници. Места, където сякаш е бил наплескан цимент върху…, ами, врати. Върху цимента е била сложена боя, но отдолу е имало врати, стаи… на равни разстояния. Защо е трябвало да ги зазиждат? Защо да ги циментират? Какво имаше зад тях?
Прокарах пръсти по неравния цимент. Повърхността беше грапава и хладна. Боята не бе много стара. В тази влага би се олющила. А не беше. Какво се криеше зад тази затворена врата?
Започна да ме сърби между раменете. Преборих се с желанието да се обърна да погледна Енцо. Обзалагах се, че се държи прилично. Обзалагах се и че в момента най-малкото ми притеснение би трябвало да е куршум в гърба.
Въздухът бе студен и влажен. Самото дъно на мазето. Имаше три врати — две отдясно и една отляво. Бяха си просто врати. На едната имаше лъскав нов катинар. Когато я подминахме, чух вратата да пука, сякаш на нея се бе облегнало нещо тежко.
Спрях.
— Какво има там?
Щом се заковах на място, Енцо също застина. Доминга и Мани завиха зад ъгъла, така че останахме сами. Докоснах вратата. Дъските изпукаха и пантите изтракаха. Сякаш от другата страна се търкаше някаква гигантска котка. Изпод вратата ме лъхна смрад. Задавих се и отстъпих назад. Смрадта лепнеше по устата и гърлото ми. Преглътнах конвулсивно и я вкусих чак в стомаха си.
Тварта зад вратата измяучи. Не бих могла да позная дали звукът идва от човешко или животинско гърло. Каквото и да обитаваше стаята, определено беше по-едро от човек. И беше мъртво. Много, много мъртво.