Прикрих носа и устата с лявата си длан. Дясната ръка оставих свободна за всеки случай. Ако случайно тварта си пробие път навън. Стрелба срещу ходещ труп? Знаех, че няма да свърши работа, но пистолетът ме успокояваше. В бъркотията може да гръмна и Енцо. Знаех обаче, неясно как, че ако разтърсващата вратата твар се измъкне, Енцо ще е също толкова заплашен, колкото и аз.
— Трябва да продължаваме вече — обади се той.
Не разчетох нищо по физиономията му. Все едно вървяхме по улицата към магазина на ъгъла. Стори ми се непоклатим, заради което го намразих. Ако аз се ужасявам, Господи, това следва да се отнася и за всички останали!
Огледах предполагаемо незаключената врата отляво. Трябваше да разбера. Отворих я рязко. Помещението беше приблизително два на метър и нещо, досущ като килия. Циментовият под и варосаните стени бяха чисти и празни. Приличаше на килия, която очаква следващия си обитател. Енцо затвори вратата с трясък. Не му се опънах. Не си струваше. Ако щях да се бия с човек, който ме надминава с над петдесет кила, би трябвало да избирам внимателно къде си вадя шпагата. Някаква празна стая не си струваше.
Телохранителят се облегна на вратата. Светлината на голата крушка разкриваше, че челото му е оросено с пот.
— Не пробвай и други врати, синьорита. Може да стане много зле!
Кимнах:
— Добре, няма проблеми!
Една празна килийка, а той се поти. Хубаво е да знаеш, че има какво да го уплаши. Но защо тази стая, а не онази с ужасната смрад? Представа си нямах.
— Трябва да догоним сеньората — телохранителят махна с ръка като метр д’отел, който ми показва стол.
Тръгнах натам, накъдето ми посочи. Какво ли друго да сторя?
Коридорът водеше към голяма правоъгълна зала. Беше боядисана в същото ослепително бяло, както и килията. Варосаният под бе покрит с яркочервени и черни мотиви. Наричат се „верве“. Символи, рисувани във вуду светилищата, за да привличат лоа — боговете на вудун.
Символите служеха за стени, очертаващи пътя. Водеха към олтара. Ако излезеш от пътеката, ще объркаш всички така щателно нарисувани поредици. Не знаех дали това ще е за добро или за лошо. Правило номер триста шейсет и девет за дейност при сблъсък с непозната магия: когато се съмняваш, не го пипай.
Не пипах.
В дъното на помещението блестяха свещи. Топлата, пищна светлина трепкаше и насищаше белите стени с горещина и светлина. Доминга стоеше в средата на светлината и белотата, и излъчваше зло. Няма друг подходящ термин. Не беше просто лоша, а зла. Злото бликаше около нея като мрак, който е втечнен и може да се пипне. Усмихнатата старица бе изчезнала. Пред нас стоеше създание на силата.
Мани бе застанал от едната й страна. Взираше се в нея. Тя пък гледаше мен. Забелязваше се чак бялото на очите й. Олтарът се намираше точно зад изправения гръб на Доминга. Върху него бяха насипани мъртви животни, които образуваха цяло езеро на пода. Пилета, кучета, малко прасенце, два козела. Вързопи козина и засъхнала кръв, която не успях да идентифицирам. Олтарът приличаше на фонтан, от чиято среда бликаха мъртви същества, лигави и тлъсти.
Жертвоприношенията бяха пресни. Не миришеше на гнилоч. Стъклените очи на козела се взираха в мен. Мразя да убивам кози. Винаги ми изглеждат далече по-интелигентни от пилетата. Или пък просто смятам, че са по-милички?
Отляво на олтара стоеше висока жена. На светлината на свещите кожата й хвърляше почти черни отблясъци, сякаш бе издялана от тежко, лъскаво дърво. Косата й беше подстригана късо и сресана, стигаше й до раменете. Имаше широки скули, пълни устни и бе умело гримирана. Носеше дълга копринена рокля, яркочервена като прясна кръв. Подхождаше на червилото й.
Отдясно на олтара стоеше едно зомби. Навремето е било жена. Дългата й, светлокестенява коса стигаше почти до кръста. Някой я бе сресал така, че да заблести. В този труп единствено тя изглеждаше жива. Кожата бе добила сивкав цвят. Плътта се бе спихнала около костите като вакуумирана опаковка. Под тънката, гниеща кожа мърдаха изпънати като конци мускули. Носът почти бе изчезнал, придавайки на жената полузавършен вид. Пурпурната й рокля висеше хлабаво и се вееше около останките на скелета.
Имаше си дори наченки на грим. Спихването на устните не позволяваше червило, но изпъкналите очи бяха подчертани от бледоморави сенки. Преглътнах с голямо усилие и се обърнах да огледам първата жена.
Тя се държеше като зомби. Едно от най-добре запазените и живо-изглеждащи, които съм виждала, но все едно колко прелъстителка беше, си оставаше мъртвец. Жената — зомбито — отвърна на погледа ми. В идеалните й кафяви очи имаше нещо, което нито едно зомби не запазва задълго. Споменът за това кои са и какво са изчезва за няколко дни, понякога и за часове. Но това зомби се страхуваше. Страхът блестеше като ярка, стъклена болка в очите й. Зомбитата нямат такива очи.