Обърнах се към по-изгнилото зомби и открих, че също ме зяпа. Изпъкналите й очи бяха вперени в мен. Тъй като повечето поддържаща очните ябълки плът бе изчезнала, не беше лесно да се изобрази изражение, но тя успяваше. Успяваше да изглежда уплашена. По дяволите.
Доминга кимна и Енцо ми махна да вляза по-навътре в кръга. Не ми се искаше.
— Какво, по дяволите, става тук, Доминга?
Тя се усмихна и почти се разсмя.
— Не съм свикнала с такава грубост.
— Ами свиквай! — отсякох.
Енцо като че въздъхна зад мен. Сторих всичко по силите си да не му обърна внимание. Дясната си ръка държах криво-ляво незабележимо близо до оръжието, без да изглежда така, сякаш посягам към пистолет. Явно никой не забелязваше. Точка за нас.
— Какво си направила с тези две зомбита?
— Провери сама, chica! Ако си така могъща, както се говори, ще откриеш!
— А ако не успея?
Сеньората се усмихна, но очите й бяха черни и безизразни като на акула:
— Значи не си така силна, както се говори.
— Това ли е изпитанието?
— Вероятно.
Въздъхнах. Вуду бабишкерата искаше да провери колко съм корава в крайна сметка. Защо? Може би без определена причина. Може би просто беше алчна за власт садистична кучка. Аха, в това бях готова да повярвам. Но пък, може би в представлението имаше вложена цел. Ако беше така, все още не знаех каква е.
Погледнах към Мани. Той едва забележимо сви рамене. Явно също нямаше представа какво се случва. Страхотно.
Не ми харесваше да играя игрите на Доминга, особено когато не знаех правилата. Зомбитата все още ме зяпаха. В погледите им се четяха чувства. Имаше страх, но и нещо по-лошо — надежда. По дяволите. Зомбитата не се надяват. Те не притежават нищо. Те са мъртви. Тези обаче не бяха. Трябваше да се сетя. Ето ти надеждата, че любопитството няма да убие съживителя.
Внимателно заобиколих Доминга, като я следях с ъгълчето на очите си. Енцо остана отзад, блокирайки пътеката между верве. Изглеждаше огромен и стоеше стабилно на мястото си, но ако чак толкова ми се приискаше, можех да мина покрай него. Например — да ми се прииска толкова силно, че да го убия. Надявах се, че няма да изпитам такова желание.
Гниещото зомби сведе очи към мен. Беше почти метър и осемдесет на ръст. Висока, стройна жена, вероятно и красавица навремето. Изпъкналите й очи се завъртяха в почти голите орбити. Движението бе съпроводено от влажен, всмукващ звук.
Повърнах, когато за първи път чух подобно нещо. Звукът от очна ябълка, въртяща се в гниеща очна орбита. Но това беше преди четири години, когато едва навлизах в занаята. Вече не се стряскам и не повръщам от разложена плът. Това ми е правило номер едно.
Очите на жената бяха бледокафяви, с множество зелени пръски. Около нея лъхаше ароматът на някакъв скъп парфюм. Беше суха и нежна миризма, като попаднала в носа ти ситна пудра, сладка и ухаеща на цветя. Но под нея се долавяше смрад на гниеща плът.
Сбърчих нос и се задавих. Следващия път, щом подуша този изящен и скъп парфюм, ще се сетя за гниещо месо. Е, добре де, и бездруго ароматът бе твърде скъп за моите възможности.
Тя ме зяпаше. Не то, а тя. В погледа й забелязвах силата на личността. Наричам повечето зомбита „то“, защото им подхожда. Те може и да излизат от гроба почти като живи на вид, но не траят. Гният. Личността и интелектът си отиват първи, след това и тялото. Винаги в този ред. Бог не е толкова жесток, че да кара някого да гледа как тялото му гние по кокалите. С това зомби обаче нещата бяха тръгнали ужасно наопаки.
Заобиколих Доминга Салвадор. Нямах очевадна причина, но се държах далече от нея. Тя нямаше оръжие, в това бях почти сигурна. Опасността, която представляваше, нямаше нищо общо с ножове или пистолети. Просто не исках да ме докосва, дори и по случайност.
Зомбито отляво беше съвършено. Нямаше и следа от разложение. Погледът й бе жив и нащрек. Бог да ни помага! Навсякъде би могла да мине за човек. Как ли бях разбрала, че не е жива? Дори не бях сигурна. Не се забелязваха обичайните следи, но разпознавам мъртъвците, когато ги усетя. При все това… Взирах се във втората жена. Прелестното й мургаво лице блестеше срещу мен. В очите й преливаше страх.
Онази сила, която ми позволява да вдигам мъртвите, каквато и да е тя, ми подсказваше, че това тук е зомби, но зрението ми не бе в състояние да потвърди това наблюдение. Направо изумително! Ако Доминга можеше да вдига такива зомбита, значи трябваше да й падна в краката.