— Грешно е. Може и да не знам много за вуду, но дори и според твоите хора това е грешно. Та как можеш да държиш душата като затворник и да не й позволяваш да продължи и да се обедини с лоа?
Доминга сви рамене и въздъхна. Внезапно ми се стори уморена.
— Надявах се, че ще ми помогнеш, chica. Ако двете се хванем за работа, можем да създадем далече повече зомбита и то по-бързо. Можем да забогатеем като кралици!
— Обръщаш се не към когото трябва!
— Вече знам. Надявах се, че след като не си вудун, няма да го сметнеш за грешно.
— Християнство, будизъм, ислям, все едно коя е религията, Доминга, никой няма да го сметне за правилно!
— Вероятно, но може и да не е така. Питането не струва пари.
Погледнах към гниещия труп.
— Е, поне избави първия си експеримент от страданията!
Доминга погледна към зомбито.
— Тя е чудесна демонстрация, нали?
— Създала си негниещо зомби, ами чудесно. Не се дръж като садистка!
— Смяташ, че съм проявила жестокост ли?
— Аха — кимнах.
— Мануел, проявила ли съм жестокост?
Когато отговори, Мани гледаше мен. Опитваше се да ми подскаже нещо с поглед. Не отгатнах какво.
— Да, сеньора, била си жестока.
Тя го стрелна с поглед. И в движенията, и по лицето й си пролича колко е учудена.
— Наистина ли ме смяташ за жестока, Мануел? Мой обични amante — (любим)?
Той кимна внимателно:
— Да.
— Допреди няколко години не ме съдеше толкова прибързано, Мануел. Ти си клал белия козел в моя чест и то неведнъж!
Обърнах се към Мани. Получи се като онзи кадър във филмите, където главният герой го сполита прозрение. Би трябвало да се чуе музика и да видиш снимани под различен ъгъл кадри, когато научиш, че един от най-добрите ти приятели е участвал в човешко жертвоприношение. При това неведнъж, както тя каза. Неведнъж.
— Мани? — прошепнах дрезгаво. Според мен това бе по-ужасно и от зомбитата. Да вървят по дяволите разни непознати жени. Но това беше Мани — нямаше как да е истина.
— Мани? — повторих.
Той не ме погледна. Лош знак.
— Не си ли знаела, chica? He ти ли е разказвал твоят Мани за миналото си?
— Млъквай — отрязах я.
— Той беше най-ценният ми помощник. Щеше да стори всичко за мен.
— Млъкни! — ревнах в лицето на Доминга.
Тя спря и присви очи от гняв. Енцо пристъпи крачка-две към олтара. Не бях сигурна дори на кого говоря, когато заявих:
— Недей. Трябва да го чуя от него, не от теб.
Гневът на жрицата още си личеше ясно. Енцо надвисваше над нас като лавина, която всеки миг ще се срути. Доминга кимна остро и късо:
— Тогава го попитай, chica!
— Мани, тя истината ли казва? Наистина ли си участвал в човешки жертвоприношения? — гласът ми прозвуча толкова нормално. А не би трябвало. Стомахът ми бе на топка — толкова свит, че ме болеше. Вече не се страхувах, или поне не от Доминга. Истината — боях се от истината.
Той вдигна очи. По челото му бяха паднали кичури, които обграждаха очите му. В тях прочетох много болка. Почти трепнах.
— Истина е, така ли? — полазиха ме тръпки. — Отговори ми, проклет да си! — все още звучах съвсем естествено и спокойно.
— Да — каза той.
— Да, принасял си човешка жертва?
Сега вече ме стрелкаше с гневен поглед — емоцията му помогна да ме погледне в очите.
— Да, да!
Беше мой ред да се извърна.
— Боже, Мани, как си могъл? — вече говорех тихо и не тъй кротко. Ако не се познавах, бих казала, че ей сега ще се разплача.
— Беше преди почти двайсет години, Анита. Бях вудун и некромант. Вярвах. Обичах сеньората. Поне така си мислех.
Отново вдигнах очи към него. От изражението на лицето му гърлото ми се сви.
— Мани, дявол го взел…
Той не каза нищо. Просто си стоеше с нещастен вид. А аз не можех да събера в едно два образа. Мани Родригес и човек, който би убил безрог козел в церемония. Той ме бе научил да различавам доброто от злото в този бизнес. Беше отказал да върши толкова много неща. Неща, които не са и наполовина толкова лоши като това. Нямаше смисъл.
Поклатих глава. Чух се да казвам на глас, което нямах намерение да правя:
— Точно сега не мога да разнищвам това! — и продължих: — Добре, ти хвърли малката си бомбичка, сеньора Салвадор. Каза, че ще ни помогнеш, ако аз издържа изпитанието ти. Издържах ли го?
Когато се съмняваш, съсредоточи се върху настоящия проблем. Едно по едно.
— Исках да ти предложа възможността да ми помогнеш с новото ми бизнес начинание.
— И двете знаем, че няма да участвам — заявих.
— Колко жалко, Анита! С малко обучение ще можеш да се равняваш с мен по сила!
Да стана точно като нея, когато порасна. Не, благодаря!
— Много мило, но съм доволна и от сегашното положение.