— Щом съм казала, че ще направя нещо, ще го направя.
— Добре — кимнах. — Сега можем ли да си ходим?
Тя махна на Енцо да мине зад нея.
— В името на всичко свято, тичай на дневна светлина, където можеш да си храбра!
Тръгнах по пътеката. Мани вървеше близо до мен. Внимавахме да не се гледаме един друг. Бяхме твърде заети да следим сеньората и любимците й. Спрях точно в началото на пътеката. Мани леко ме побутна, сякаш знаеше какво се каня да кажа. Не му обърнах внимание.
— Може и да не умирам от желание да те убия хладнокръвно, но ако ме нараниш, ще ти вкарам куршума някой слънчев, светъл ден!
— Заплахите няма да те спасят, chica! — обади се Сеньората.
Ухилих се сладко:
— Теб също, кучко!
Лицето й изтъня от ярост. Усмихнах се по-широко.
— Тя не искаше да каже това, Сеньора — намеси се Мани. — Няма да те убие!
— Така ли е, chica? — гласът й бе като ръмжене, приятен и ужасяващ едновременно.
Стрелнах колегата си с мръсен поглед. Заплахата беше чудесна. Не ми харесваше да я подправяме със здрав разум или с истината.
— Казах, че ще те застрелям. Не съм казала, че ще те убия. Казах ли го?
— Не, не си.
Мани ме хвана за ръката и ме задърпа заднешком към стълбите. Дърпаше ме за лявата ръка, оставяйки дясната свободна за пистолета. Просто за всеки случай.
Доминга дори не помръдна. Черните й, гневни очи се взираха в мен, докато не завихме зад ъгъла. Някогашният й любовник ме издърпа до онази част от коридора, където вратите бяха циментирани. Там се освободих от хватката му. Секунда-две просто се гледахме.
— Какво има зад вратите?
— Нямам представа.
Сигурно на лицето ми се бе изписало съмнение, защото той каза:
— Бог ми е свидетел, Анита, наистина не знам. Не изглеждаше така преди двайсет години!
Продължавах да го гледам, сякаш можех да променя положението с поглед. Щеше ми се Доминга Салвадор да бе запазила тайната на Мани в тайна. Не бях пожелала да я научавам.
— Анита, трябва да се махаме оттук!
Крушката над главите ни угасна, все едно някой бе духнал свещ. И двамата вдигнахме очи. Нямаше какво да се види. Ръцете ми настръхнаха. Лампата точно пред нас отслабна и после също угасна.
Мани беше прав. Време беше да си ходим. Почти се затичах към стълбите. Той не изостана. Вратата с лъскавия катинар дрънчеше и тътнеше, сякаш тварта вътре се опитваше да се измъкне. Още една крушка угасна. Мракът ни гонеше по петите. Докато стигнем стълбите, вече тичахме с пълна пара. Бяха останали две крушки.
Изкачихме половината стъпала, когато и последната светлина угасна. Светът потъна в мрак. Застинах, неспособна да помръдна, щом не можех и да виждам. Мани ме бръсна с ръка, но не го различавах. Мракът бе пълен. Можех да си извадя очите и да не си видя пръста. Хванахме се за ръце и останахме така. Неговата длан не беше много по-голяма от моята. Беше топла и позната, и дяволски успокоителна.
Пукането на дърво се чу шумно като изстрел на автомат в мрака. По стълбите лъхна смрад на гнило месо.
— Мамка му!
Ругатнята отекна и отскочи в мрака. Щеше ми се да не съм я изтървала. Нещо голямо се измъкна в коридора. Не беше възможно да е толкова голямо, колкото ми се стори. Влажните, хлъзгащи звуци се насочиха към стълбите. Или поне така ми прозвуча.
Препънах се на следващите две стъпала. Мани нямаше нужда от подкани. Драпахме през мрака, а звуците под нас се ускоряваха. Ивицата светлина под вратата беше толкова ярка, че почти ме заболя от нея. Колегата ми побърза да отвори. Слънцето ме заслепи. И двамата бяхме заслепени.
Нещо изпищя под нас, хванато в капан от дневната светлина. Писъкът прозвуча почти човешки. Наканих се да се обърна и да погледна. Мани тръшна вратата. Поклати глава.
— Не искаш да го видиш. Просто не искаш.
Прав беше. Защо тогава изпитвах такова желание да отворя широко вратата и да се втренча в мрака, докато не различа там долу нещо бледо и безформено? Пищящ кошмар за очите. Взирах се в затворената врата и изчаках да ми мине.
— Смяташ ли, че ще ни последва? — попитах.
— На дневна светлина ли? — поинтересува се Мани.
— Аха.
— Не, не мисля. Нека си тръгнем, без да проверяваме!
Съгласих се. Августовското слънце се лееше в дневната. Топло и истинско. Писъкът и мракът, и зомбитата, всички те ми се струваха погрешни за дневната светлина. Не ми изглеждаше редно такива неща да те потрисат сутрин.
Отворих спокойно и полека външната врата. Аз да се паникьосвам? Само че напрягах слуха си толкова старателно, че чувах и туптенето на кръвта в ушите си. Вслушвах се за мазните звуци от потеря. Нищо не чух.
Антонио още стоеше на пост отвън. Дали трябваше да го предупредим за вероятността някой кошмар на Лъвкрафт да ни припка по петите?