— Чукахте ли зомбито долу? — попита Антонио.
Толкова по въпроса относно предупреждението за стария Тони.
Мани не му обърна внимание.
— Ходи да го духаш! — препоръчах му аз.
Младежът отвърна:
— Ха!
Спуснах се по стълбите на верандата. Мани вървеше плътно до мен. Антонио не извади пистолета си и не ни застреля. Денят тепърва напълваше.
Малкото момиченце на велосипедчето беше спряло до колата на колегата ми. Вдигна поглед към мен, когато отворих вратата откъм пътника. Взрях се в големите кафяви очи. Личицето на малката бе силно загоряло. Надали беше на повече от пет годинки.
Мани отвори вратата на шофьора. Включи колата на скорост и ние потеглихме. Двете с малкото момиченце се зяпахме. Точно преди за завием зад ъгъла, тя отново подкара колелото си нагоре-надолу по тротоара.
7
Климатикът помпаше прохладен въздух в колата. Мани караше по улиците на предградието. Повечето алеи за паркиране оставаха празни. Хората бяха на работа. В дворовете играеха дечица. Тук-там на стълбите на верандите седяха майки. Не забелязах татковци у дома с децата. Положението се променя…, но не чак толкова. Помежду ни се точеше мълчание. Не беше от особено приятния вид.
Мани ме стрелна колебливо с ъгълчето на окото си.
Отпуснах се на седалката и коланът се вряза в пистолета ми.
— Така значи — казах, — ти си изпълнявал човешко жертвоприношение…
Стори ми се, че той трепна.
— Да те излъжа ли искаш?
— Не, изобщо не искам да знам за това. Искам да си живея в благословено неведение.
— Не става по този начин, Анита — отвърна той.
— Да, предполагам, че не става — съгласих се. Наместих лентата на колана така, че да не притиска пистолета ми. Ах, удобство! Ех, защо не можеше всичко да се наглася така лесно? — И какво ще предприемем по този случай?
— Имаш предвид, че вече знаеш за жертвите, така ли? — попита Мани. Погледна ме, щом зададе въпроса. Кимнах. — Нима няма да се разврещиш и да побеснееш? Да ми разправяш какво гнусно копеле съм?
— Не виждам особен смисъл да го правя — отвърнах.
Този път той задържа погледа си върху мен по-дълго време.
— Благодаря.
— Не казвам, че всичко е наред, Мани. Просто нямам намерение да ти крещя. Поне засега, във всеки случай…
Той задмина голяма бяла кола, пълна с тъмнокожи тийнейджъри. Уредбата им беше толкова усилена, че зъбите ми задрънчаха. Шофираше хлапе от онези с високите скули, с плоски лица, сякаш извадени от ацтекска гравюра. Погледите ни се срещнаха, докато го задминавахме. Той раздвижи устни, сякаш ми пращаше целувка. Останалите се разсмяха на висок глас. Устоях на желанието да им махна. Не бива да окуражаваме малките копеленца.
Те завиха надясно. Ние продължихме направо. Чудесно.
Мани спря на светофара, беше трета кола. Точно зад кръстовището се намираше отклонението за 40-та Западна. Щяхме да караме по 270-та до „Олив“ и след това да отскочим набързо до апартамента ми. Имахме пред себе си около четиридесет и пет минути до час път. По принцип — нищо страшно. Но днес исках да се махна от Мани. Нуждаех се от малко време, за да смеля новините. Да реша какво чувствам.
— Кажи нещо, Анита, моля те!
— Честно, Мани, нямам представа какво да кажа! Истината. Придържай се към истината между приятели. Да бе. — От четири години се познаваме, Мани. Ти си добър човек. Обичаш жената и децата си. Спасявал си ми живота. И аз твоя. Смятах, че те познавам.
— Не съм се променил.
— Напротив — погледнах го. — Променил си се. Мани Родригес никога и при никакви обстоятелства не би участвал в човешко жертвоприношение.
— Беше преди двайсет години.
— За убийствата няма давност.
— Ще съобщиш ли на ченгетата? — попита той съвсем тихичко.
Светна зелено. Изчакахме реда си и се вляхме в сутрешното движение. Беше натоварено — както винаги в Сейнт Луис. Не е като задръстванията в Ел Ей, но резките спирания и потегляния доста дразнят. Особено онази сутрин.
— Не разполагам с доказателства. Само с казаното от Доминга Салвадор. А не бих я нарекла точно „достоверен свидетел“.
— А ако имаше доказателства?
— Не ме притискай, Мани! — зазяпах се през прозореца. Отстрани караше сребриста „Миада“ със свален гюрук. На волана беше белокос мъж с наперена шапчица и шофьорски ръкавици. Криза на средната възраст.
— Росита знае ли? — попитах.
— Подозира, но не е сигурна.
— Не иска да научава — уточних.
— Вероятно не… — Мани се обърна и ме погледна. Един червен форд-пикап наби спирачки точно пред нас. Изкрещях:
— Мани!