Той също наби спирачките и единствено коланът ме спря да не се блъсна в таблото пред мен.
— Исусе, Мани, внимавай как караш!
Той се съсредоточи върху движението за известно време, след това, този път, без да ме поглежда, попита:
— Ще кажеш ли на Росита?
Обмислих въпроса му. Поклатих глава, осъзнах, че той не ме вижда и отвърнах:
— Не мисля. В случая неведението наистина е благословия, Мани. Не смятам, че жена ти ще се справи с такава вест.
— Ще ме остави и ще вземе децата.
И аз така смятах. Росита беше много религиозна. Приемаше въпроса за прегрешенията твърде насериозно.
— Тя и бездруго си мисли, че рискувам вечната си душа, като вдигам мъртвите — уточни Мани.
— Нямаше проблем, докато папата не заплаши да анатемоса всички съживители, ако не спрат да пробуждат мъртъвците.
— Църквата е много важна за Росита.
— Също и за мен, но сега съм щастлива енориашка на Епископалната църква. Просто сменяш сградата и…
— Не е толкова лесно — отвърна колегата ми.
Не беше. Знаех го добре. Но пък човек прави каквото може или каквото му се налага.
— Можеш ли да ми обясниш защо би принесъл човешка жертва? Искам да кажа — по начин, който да ми прозвучи разумно?
— Не — отвърна той и мина в лявата лента. Май напредвахме малко по-бързо. Движението обаче се забави веднага щом сменихме лентите. Законът на Мърфи за уличното движение.
— Дори няма да се опиташ да ми обясниш?
— Нямам подходящо оправдание под ръка, Анита. Налага се да живея с мисълта за онова, което съм сторил. Няма как!
Прав беше.
— Начинът, по който гледам на теб, ще се промени, Мани…
— Как точно?
— Още не знам! — Честност. Ако бъдем много внимателни, все още беше възможно да сме честни един с друг. — Сещаш ли се за нещо друго, което би трябвало да знам? Нещо, което Доминга може да ми сервира по-късно?
Той поклати глава.
— Няма по-лоши работи.
— Добре — кимнах.
— Добре — съгласи се и той. — И това ли е — без разпит?
— Засега не… може би няма и да посмея — внезапно се почувствах скапана. Беше 9:23, имах нужда да поспя. Бях емоционално изцедена. — Още не знам как се чувствам, Мани. Не знам как този факт ще промени приятелството ни или работните ни отношения…, ако изобщо ги промени. А мисля, че ще има изменения… О, по дяволите, просто не знам!
— Честен отговор — отвърна той. — Нека сменим темата и поговорим за нещо, което не ни обърква толкова.
— Като например? — полюбопитствах.
— Ами, например за това, че Сеньората ще прати нещо лошо на прозореца ти, точно както обеща.
— Вече се досетих.
— Защо я заплаши тогава?
— Не я харесах.
— О, страхотно, направо велико — въздъхна колегата ми. — Защо ли не се сетих?
— Смятам да я спра, Мани. Предположих, че е редно да го знае.
— Никога не давай преднина на лошите типове, Анита! Нали съм те учил на това?
— Учил си ме също и че човешкото жертвоприношение е убийство.
— Ей, това ме заболя!
— Да — съгласих се. — Болезнено е.
— Трябва да си готова, Анита. Тя ще прати нещо по петите ти. Според мен, просто, за да те изплаши, не да ти навреди наистина.
— Защото ме накара да призная, че няма да я убия ли?
— Не защото всъщност не вярва, че ще я убиеш. Заинтригувана е от силата ти. Според мен предпочита да те посвети, не да те унищожи.
— Да стана част от фабриката й за производство на зомбита…
— Да.
— Не и в този живот.
— Сеньората не е свикнала да й отказват, Анита!
— Проблемът е неин, не мой.
Мани ме погледна и отново се концентрира върху движението.
— Тя ще го направи твой.
— Ще се справя.
— Не може да си толкова самоуверена!
— Не съм, но какво точно искаш да направя — да се пречупя и да ревна ли? Ще се оправям с това, когато и ако — нещо шумно се намъкне през прозореца ми.
— Не можеш да се справиш със Сеньората, Анита. Тя е силна — по-силна, отколкото някога би могла да си представиш.
— Тя ме изплаши, Мани. Наистина съм впечатлена. Ако прати нещо, с което не мога да се справя, ще избягам. Става ли?
— Не става. Ти не знаеш, просто не знаеш…
— Чух онази твар в коридора. Подуших я. Изплашена съм, но тя е просто човек, Мани. Никакви идоли няма да я опазят от куршум!
— Е, куршумът може да я нарани, но няма да я свали…
— Това пък какво значи?
— Ако я улучиш в главата или гърдите и ти се стори мъртва, лично аз бих се отнесъл с нея като с вампир. Режа главата и вадя сърцето. Тялото изгарям… — той ме стрелна с ъгълчето на окото си.
Не казах нищо. Обсъждахме убийството на Доминга Салвадор. Тя пленяваше души и ги влагаше в трупове. Което беше извращение. Вероятно щеше да ме нападне първа. В дома ми щеше да допълзи някакво свръхестествено чудовище… Тя беше зла и щеше да ме нападне първа. Дали ако й устроех засада, щеше да се брои за убийство? Аха. Щях ли въпреки това да го направя? Оставих мисълта да ври на бавен огън. Обръщах я като сладкиш, вкусвайки идеята. Да, бих могла да я осъществя.