Застанах точно пред възрастния господин и двете деца. Той се взираше в жената, сякаш никога повече няма да помръдне.
— Господине — казах. Той не реагира. — Господине?
Мъжът примигна и погледна надолу към мен, сякаш току-що бях изникнала от нищото.
— Господине, нима смятате, че децата трябва да гледат това?
— Тя ми е дъщеря — отвърна дядото. Имаше дълбок и плътен глас. Упоен ли беше или просто изпитваше болка?
— Съчувствам ви, господине, но точно сега децата трябва да стигнат до колата.
Вдовицата започна да вие — високо и нечленоразделно, разкъсвана от болка. Момиченцето се разтрепери.
— Вие сте й баща, но сте и техен дядо. Дръжте се като такъв. Махнете ги оттук!
В погледа му просветна гняв:
— Как смеете…
Той изобщо нямаше да се вслуша в думите ми. Бях просто някакъв нарушител на мъката им. По-голямото дете, момче на около пет години, ме зяпаше изотдолу. Кафявите му очи бяха огромни, а слабото лице — толкова бледо, че приличаше на призрак.
— Мисля, че вие трябва да си отидете — обади се дядото.
— Прав сте. Толкова сте прав… — казах. Заобиколих ги по тревата и под яркото слънце. Не можех да помогна на децата. Не можех да им помогна, както не бе имало и кой да помогне на мен. Бях оцеляла. Те също щяха да се справят, може би.
Мани и жена му ме чакаха. Росита ме прегърна.
— Трябва да дойдеш в неделя на обед, след църква!
Усмихнах се:
— Съмнявам се, че ще успея, но благодаря за поканата.
— Братовчед ми Албърт идва на гости — допълни тя, — той е инженер. Може да ти бъде добър партньор.
— Не се нуждая от партньор, Росита!
Тя въздъхна.
— Печелиш твърде много пари за жена. Заради това не ти трябва мъж.
Свих рамене. Ако изобщо някога се омъжа, в което бях започнала да се съмнявам, нямаше да е заради пари. Щеше да е по любов. По дяволите, нима чаках любовта? Нъц, не и аз.
— Трябва да вземем Томас от детската градина обади се Мани. Усмихваше ми се извинително иззад раменете на Росита. Тя беше почти една глава по-висока от него. Надвисваше и над мен.
— Разбира се. Предай много поздрави на хлапето!
— Трябва да дойдеш на вечеря — обади се Росита. — Албърт е много приятен младеж.
— Благодаря, че не си ме забравила, но предпочитам да се въздържа.
— Хайде, жено — обади се Мани. — Синът ни чака!
Тя го остави да я издърпа към колата, но на мургавото й лице бе изписано неодобрение. Дълбоко в себе си Росита се чувстваше засегната, задето съм на двадесет и четири и в близко бъдеще не ме очаква брак. Тя, също както и мащехата ми…
Изобщо не виждах Чарлз. Вероятно бързаше към офиса за среща с клиенти. Предположих, че това се отнася и за Джеймисън, но той стоеше сред тревата и ме чакаше.
Беше безупречно облечен, с идеално изгладени ревери и тясна червена вратовръзка на ситни черни точици. Иглата на вратовръзката беше сребърна, с оникс. Джеймисън ми се усмихна, което винаги е лош знак.
Зеленикавите му очи бяха някак празни, сякаш художникът бе изтрил част от кожата. Ако човек плаче много, кожата от силно зачервена става мътнобяла.
— Радвам се, че мнозина от нас дойдоха — отбеляза той.
— Знам, че ти беше приятел, Джеймисън. Моите съболезнования!
Той кимна и сведе поглед към дланите си. Държеше в ръка слънчеви очила. Пак вдигна очи и се втренчи в лицето ми. Твърде сериозен.
— Полицията не иска да сподели нищо със семейството — заяви. — Гръмват Питър, а ченгетата нямат ни най-малка представа кой го е сторил…
Щеше ми се да го уверя, че полицията прави всичко възможно, защото така и беше. Но в Сейнт Луис всяка година стават ужасно много убийства. Състезавахме се с окръг Вашингтон като столица на убийствата в Щатите.
— Те правят всичко възможно, Джеймисън!
— Тогава защо не споделят нищо с нас? — Сви юмруци. Разнесе се остро пукане от чупеща се пластмаса. Той май не забеляза.
— Не знам — признах.
— Анита, ти си в добри отношения с ченгетата. Би ли могла да попиташ? — гледаше ме открито, с толкова истинска болка в очите… През повечето време не обръщам внимание на Джеймисън — дори не го харесвам. Той е флиртаджия, шегаджия, ужасен либерал, който смята, че вампирите са просто зъбати хора. Но днес… днес беше истински.
— Какво точно искаш да питам?
— Дали има някакъв напредък? Имат ли заподозрени? Такива неща.
Това бяха мъгляви въпроси, но пък важни.
— Ще видя какво може да се направи. — Той се усмихна кисело: — Благодаря, Анита, наистина съм ти благодарен! — и ми подаде ръка.
Приех жеста. Ръкувахме се. Той забеляза, че очилата му са счупени.