— По дяволите, деветдесет и пет долара отиват на вятъра!
Деветдесет и пет долара за слънчеви очила? Сигурно се шегуваше. Група опечалени най-сетне отвеждаше семейството. Майката бе обградена от добронамерени роднини от мъжки пол. Те буквално я изнасяха от гроба. Децата и дядото се влачеха отзад. Никой не ще и да чуе добър съвет.
Иззад тълпата излезе един мъж и тръгна към нас. Беше същият, който в гръб ми напомни за Питър Бърк. Около метър и осемдесет висок, мургав, с черни мустаци и тънка, почти козя брада, обграждаща красивото му лице. Наистина беше красив — като мургава кинозвезда, но в движенията му личеше нещо… Може би беше заради белия кичур в черната му коса, точно над челото? Във всеки случай беше от онези, за които човек просто знае, че винаги ще им отреждат ролята на злодея.
— Тя ще ни помогне ли? — попита без встъпителни думи или поздрав.
— Да — отвърна Джеймисън. — Анита Блейк, това е Джон Бърк, братът на Питър.
Джон Бърк — онзи Джон Бърк, това ми се щеше да попитам. Най-великият съживител в Ню Орлиънс и убиец на вампири? Сродна душа. Ръкувахме се. Имаше силна хватка, почти болезнена, сякаш искаше да провери дали ще трепна. Не трепнах. Той ме пусна. Може би просто не си знаеше силата? Съмнявах се.
— Наистина съжалявам за брат ви — казах. Говорех откровено. И се радвах, че съм честна с него.
Той кимна.
— Благодаря, че ще поговорите с полицията.
— Изненадана съм, че не сте успели да изцедите от нюорлеанските ченгета някоя полезна връзка с местните — обадих се.
Той имаше достатъчно чест да се престори, че му е неудобно.
— Не се разбирам добре с полицаите в Ню Орлиънс.
— Така ли? — възкликнах изумена. Бях чувала слухове, но исках да науча истината. А тя винаги е по-странна от измислиците.
— Джон беше обвинен в участие в ритуални убийства — обади се Джеймисън. — Просто защото е действащ жрец вудун.
— О! — възкликнах. Такива бяха и слуховете. — И откога си в града, Джон?
— Почти от седмица.
— Така ли?
— Питър се водеше изчезнал два дни преди да открият… тялото — той облиза устни. Стрелна поглед по сцената зад мен. Дали гробарите се заемаха с работа? И аз погледнах през рамо, но гробът ми се стори непроменен.
— Всичко, което откриете, ще ни бъде от полза! — допълни съживителят.
— Ще сторя, каквото ми е по силите.
— Трябва да се прибирам вкъщи. — Джон размърда рамене, сякаш да отпусне мускулите на врата си. Зълва ми не приема станалото добре.
Не се обадих. Заслужавам цял куп точки за това. Но не можех да не коментирам друго.
— Ще можете ли да се погрижите за племенниците си?
Той ме погледна с озадачена бръчка между черните вежди.
— Искам да кажа, да ги предпазвате от най-тежкото, когато е възможно.
Джон кимна.
— Дойде ми в повече като я видях как се хвърли върху ковчега. Боже, какво ли са си помислили децата? — сълзи като сребърна плака замъглиха очите му. Той отвори широко очи, за да не потекат по бузите му.
Не знаех какво да кажа. Не исках да го гледам как плаче.
— Ще поговоря с полицията, ще видя какво мога да науча. И ще звънна на Джеймисън, когато разполагам с нещо интересно.
Джон Бърк кимна предпазливо. Очите му приличаха на стъкло, и само повърхностното напрежение удържаше сълзите.
Кимнах на Джеймисън и си тръгнах. Включих климатика в колата и го оставих да духа възможно най-силно. Когато запалих колата и я подкарах, двамата мъже още стояха сред пожълтялата лятна трева под жежкото слънце.
Щях да говоря с ченгетата и да науча, каквото мога. Разполагах и с още едно име за Долф. Джон Бърк — най-големият нюорлеански съживител и вуду жрец. Според мен чудесно пасваше в списъка със заподозрените.
10
Когато пъхнах ключовете в ключалката, телефонът звънеше. Изревах му:
— Ида де, ида!
Интересно, защо хората правят така? Крещят на апарата, все едно онзи отсреща може да ги чуе и да изчака?
Отворих вратата и грабнах слушалката на четвъртото позвъняване.
— Ало?
— Анита?
— Долф! — поздравих. Стомахът ми се сви. — Какво става?
— Май намерихме момчето… — каза той тихо и равнодушно.
— Брей — отвърнах. — Защо „май“?
— Знаеш много добре какво имам предвид — отвърна полицаят. Прозвуча ми уморено.
— Като родителите ли е? — всъщност не задавах въпрос.
— Аха.
— Боже, Долф, много ли е останало?
— Ела и виж. Намираме се в гробището „Бърел“. Знаеш ли го?
— Ами да, работили сме там.
— Ела веднага щом можеш. Искам да се прибера у дома и да прегърна жена си.
— Разбира се, Долф, разбирам… — говорех си сама. Телефонът беше прекъснал. Позяпах за миг слушалката. Полазиха ме студени тръпки. Не исках да ходя и да гледам останките на Бенджамин Рейнолдс. Не исках да знам. Вкарах си голяма доза въздух през носа и бавно издишах.