Огледах тъмния си чорапогащник, обувките с високи токове, роклята. Не бях в обичайните за оглед на местопрестъпление дрехи, но щеше да ми отнеме твърде много време да се преобличам. Обикновено се явявах последният повикан експерт. Щом приключех, ченгетата можеха да прибират тялото. И всички да си идат у дома. Награбих чифт черни „Найки“ за ходене по трева и през кръв. Няма как да изчистиш кръвта от оцапани официални обувки.
Носех със себе си браунинга „Хай Пауър“, заедно с кобур, един вид увит върху черната ми кожена чанта. Пистолетът бе преживял погребението в колата ми. Не се сещах къде да пъхна каквото и да е оръжие, ако съм облечена в рокля. Знам, по телевизията сте виждали кобури отвътре на бедрото, но говори ли ви нещо терминът „ожулване“?
Позачудих се дали да си взема допълнителния пистолет и да го пъхна в чантата, но се отказах. Чантата — като всички дамски чанти — май съдържаше истинска черна дупка. Никога не бих могла да извадя пистолета навреме, ако наистина ми потрябва.
Под късата черна пола обаче криех сребърен нож в набедрена кания. Чувствах се така, все едно ме дере Кит Карсън, но след краткото посещенийце на Томи нямах намерение да стоя невъоръжена. Не си правех илюзии какво ще последва, ако ме спипа без оръжие. Ножовете не са така добри, но надминават с няколко класи ритането с крачета и писъците.
Засега не ми се беше случвало скоростно да вадя нож от набедрена кания. Вероятно щеше да изглежда малко неприлично, но ако успеех да се опазя жива… хей, какво е малкото притеснение в такъв случай?
Гробището „Бърел“ се намира на склона на хълм. Някои от надгробните камъни датират отпреди векове. Мекият, обветрен варовик вече е почти оронен — като изсмукано захарно петле. Буйната трева стига до кръста и само камъните стърчат като уморени стражи.
На края на гробището стои къщата, където живее пазачът, но той няма кой знае какви грижи. Гробището е пълно и стои така от години. Последният погребан тук човек най-вероятно е заварил Световното изложение през 1904-та.
Към гробището вече не води път. Има нещо като призрачна следа — коловоз, където тревата не е чак толкова висока. Къщата на пазача беше обкръжена от полицейски коли, имаше и бус на Съдебна медицина. Моята „Нова“ изглеждаше миниатюрна. Може би трябва да си купя някоя голяма дълга антена, или пластмасова лепенка „Зомбитата и ние“ за вратите? Бърт вероятно ще откачи.
Извадих от багажника гащеризон и се намъкнах в него. Покрива ме от петите до врата. Като повечето гащеризони, и при него дъното на панталона е на нивото на коленете. Така и не можах да разбера защо ги кроят така, но поне полата нямаше да се нагъне. В началото купих гащеризоните за пронизване на вампири, но кръвта си е кръв. Освен това плевелите щяха да видят сметката на чорапогащника ми. Извадих чифт хирургически ръкавици от малката кутийка в багажника. Найките смениха официалните обувки и ето ме готова да огледам останките.
Останки. Добре казано.
Долф стоеше като някакъв древен страж, извисявайки се над всички други наоколо. Проправих си път към него, като се стараех да не се спъна в някой счупен надгробен камък. Вятърът беше достатъчно горещ, та да изпече яйце. Потях се под гащеризона.
Детектив Клайв Пери дойде да ме посрещне — сякаш се нуждаех от ескорт. Детектив Пери беше един от най-любезните хора, които съм срещала някога. Изтъкан е от едностранчива любезност. Джентълмен в най-добрия смисъл на думата. Все ми се иска да го питам какво е направил, та да го захвърлят в Отряда на привиденията.
Слабото му черно лице беше окъпано в пот. Все още носеше сакото на костюма си, макар че сигурно беше над трийсет и пет градуса.
— Госпожице Блейк!
— Детектив Пери! — поздравих го. Погледнах към склона на хълма, където Долф и неколцина други стояха с вид, сякаш не знаят какво да правят. Никой не гледаше към земята.
— Какво е положението, детектив Пери? — попитах.
Той поклати глава:
— Зависи с какво го сравняваш…
— Видя ли записите и снимките от дома на Рейнолдс?
— Аха.
— По-зле ли е? — ето я моята нова система за измерване на „най-лошото нещо на света“. Преди първото място заемаше вампирската банда, опитала се да се премести от Лос Анджелис тук. Почетното вампирско общество ги беше насякло с брадви. Някои части още пълзяха из стаята, когато ги намерихме… Сегашният случай може би не беше по-страшен. А може би просто времето замазва спомените.
— Не е по-кърваво — уточни Пери, но се поколеба. — Обаче това е дете. Малко момченце.