— И за какъв дявол е излязъл от щата тогава?
— Не мисля, че те разполагат с доказателства уточних. — Доминга Салвадор каза, че ще ми помогне. Обеща да поразпита и да ми съобщи, ако изникне нещо.
— Аз пък разпитвах откакто ми спомена името й. Не помага на никого извън собствения й кръг. Как си я накарала да ти сътрудничи?
Свих рамене:
— Заради сладката ми личност е.
Долф поклати глава.
— Не е незаконно, Долф! Като изключим това, не искам да говоря за случката.
Той остави темата. Умен човек.
— Кажи ми веднага, щом научиш нещо, Анита! Трябва да спрем това чудо, преди да убие пак.
— Съгласна съм — обърнах се и зареях поглед над разлюляната трева. — Това ли е гробището, близо, до което сте намерили първите жертви?
— Да.
— Може би част от отговора се крие тук? — предположих.
— Какво имаш предвид?
— Повечето вампири трябва да се прибират в ковчезите си преди изгрев. Гулите се крият в подземни тунели — като гигантски къртици. Ако ставаше дума за нещо такова, бих решила, че тварта е някъде тук и чака да падне нощта.
— Но… — проточи детективът.
— Но, ако е зомби, то няма да пострада от слънчевите лъчи и не се нуждае от ковчег за почивка. Може да е вдигнато къде ли не, но според мен идва от това гробище. Ако са използвали вуду, би трябвало да намерим следи от ритуала.
— Като например?
— Нарисувано с тебешир верве, някакви символи около гроба, изсъхнала кръв, може би огън… — взирах се в шумолящата трева. — Макар че аз лично не бих запалила огън на открито точно тук.
— А ако не е било вуду?
— Тогава е бил съживител. И отново търсим изсъхнала кръв, може би мъртво животно… В такъв случай няма да останат толкова следи и е по-лесно да се почисти.
— Сигурна ли си, че е някакъв вид зомби? — поинтересува се Долф.
— Не знам какво друго може да е. Според мен трябва да постъпваме така, сякаш виновникът е зомби. Така поне има откъде да започнем и какво да търсим.
— Ако не е зомби, няма да си имаме и понятие — съгласи се ченгето.
— Точно така.
Той се усмихна, но не беше доволен.
— Надявам се да си права, Анита!
— Аз също — кимнах.
— Ако е дошло оттук, можеш ли да намериш гроба му?
— Може би.
— Може би ли?
— Да, може би. Вдигането на мъртви не е като науката, Долф. Понякога мога да усетя мъртъвците под земята. Неспокойни са. Да позная откога са мъртви, без да гледам камъка. Понякога не мога… — свих рамене.
— Ще ти помогнем, доколкото е възможно.
— Ще трябва да изчакам до смрачаване. Силите ми… са по-големи на тъмно.
— Това е след няколко часа. Можеш ли да направиш нещо сега?
Позамислих се.
— Не. Съжалявам, но не мога.
— Добре. Ще се върнеш ли тук довечера?
— Аха.
— Кога точно? Ще пратя хората си.
— Не знам по кое време. А и не знам колко ще трае. Може да се въртя тук с часове и да не намеря нищо.
— Или?
— Или пък да намеря самия звяр.
— Значи ще ти трябва подкрепление, просто за всеки случай!
Кимнах:
— Съгласна съм, но куршумите дори ако са сребърни, не вършат работа.
— А какво тогава?
— Огнепръскачки с напалм, каквито изтребителите използват за тунелите на гулите — обясних.
— Това не е стандартно въоръжение.
— Ами повикай екип изтребители, да се навъртат в готовност наоколо.
— Добра идея! — Долф си я записа.
— Искам една услуга — обадих се. — Той вдигна глава:
— Каква?
— Питър Бърк е бил убит, застрелян е. Брат му ме помоли да проверя какво е постигнала полицията по случая.
— Знаеш, че не можем да издаваме информация току-тъй.
— Знам, но ако успееш да научиш фактите, аз ще кажа на Джон Бърк само толкова, колкото да поддържам интереса му.
— Ти май се разбираш добре с всичките ни заподозрени — предположи Долф.
— Аха.
— Е, ще поразпитам в „Убийства“. Знаеш ли под чия юрисдикция е бил намерен?
Поклатих глава:
— Не, но мога да разбера. Тъкмо ще имам извинение пак да поговоря с Бърк.
— Каза, че бил заподозрян за убийство в Ню Орлиънс?
— Ахъм — съгласих се.
— И че може да е сторил това… — Долф махна към чаршафа.
— Мда.
— Пази си гърба, Анита!
— Винаги внимавам.
— Обади ми се колкото се може по-рано тази вечер. Не искам хората ми да седят и да кълчат пръсти срещу заплащане за извънреден труд.
— Ще звънна щом мога. Трябва да отложа трима клиенти само за да имам време да дойда…
Бърт нямаше да остане доволен. Денят тепърва започваше.
— Защо не е изяло повече от момчето? — попита Долф.