— И продава повече вестници…
— Така си е — съгласи се Ървинг. Погледа ме известно време. Стаята бе почти тиха. Повечето служители си бяха тръгнали. Езерцето светлина тук бе едно от малкото. Ървинг ме бе чакал. Толкова по въпроса, че пресата никога не спи. Тихото дихание на климатика запълваше покоя на ранната вечер.
— Ще видя имаме ли Харолд Гейнър в компютъра — заяви той накрая.
Усмихнах му се:
— Хубав номер — да запомниш името само от едно споменаване.
— В крайна сметка съм опитен журналист — отвърна той. Завъртя пресилено стола си към клавиатурата на компютъра. Надяна си въображаеми ръкавици и нагласи дългата опашка на смокинга си.
— О, я стига! — усмихнах му се по-широко.
— Не припирай маестрото! — Ървинг написа няколко думи и екранът оживя, след което приятелят ми призна: — Имаме го. Разполагаме с доста нещо за него. Ще отнеме цяла вечност да го разпечатам! — Той завъртя стола си, за да се обърне към мен. Лош знак. Поде: — Виж какво ще ти предложа… Ще опаковам папката с все снимките, ако имаме такива. Ще ти ги връча право в сладките ръчички.
— И къде е уловката?
Ървинг сплете пръсти на гърдите си.
— Моля ти се, никакви уловки. Правя го от добро сърце.
— Добре, донеси ги в апартамента ми.
— Защо не се видим при „Мъртвеца Дейв“? — предложи върколакът.
— „Мъртвецът“ е долу във вампирския квартал. Каква работа имаш пък ти натам?
При все сладкото си херувимско лице, той ме наблюдаваше много внимателно.
— Носят се слухове, че има нов Господар на Града. Искам статия.
Само поклатих глава:
— Значи се навърташ около „Мъртвеца Дейв“, за да намериш информация?
— Точно така.
— Вампирите няма да говорят с теб. Приличаш на човек.
— Благодаря за комплимента! — ухили се Ървинг. С теб обаче ще говорят, Анита! Знаеш ли кой е новият Господар? Дали може да се срещна с него… или с нея? Да взема интервю?
— Исусе, Ървинг, нямаш ли си достатъчно проблеми и без да се забъркваш с този вампирски крал?
— Значи е мъж.
— Това беше просто обрат на речта — възразих.
— Знаеш нещо! Знам, че знаеш!
— Това, което знам е, че не би желал да привличаш вниманието на вампир-повелител. Те са зли, Ървинг!
— И самите вампири се опитват да се издигнат сред каймака на обществото. Искат позитивна популярност. Едно интервю за това какво възнамерява да прави Господарят с вампирското общество. Представата му за бъдещето. Ще е много спретнатичко и приповдигнато. Никакви шеги за трупове. Без сензации. Чиста журналистика!
— Аха, да бе. На страница с вкусно заглавийце: ГОСПОДАРЯТ ВАМПИР НА СЕЙНТ ЛУИС ПРОГОВАРЯ!
— Мда, би било страхотно!
— Пак си се надишал с печатарско мастило, Ървинг!
— Ще ти дам всичко за Гейнър, което намеря. Снимки.
— И откъде знаеш, че имаш снимки? — попитах.
Той се взря в мен, налагайки внимателно безизразна маска на облото си, сладко лице.
— Ти разпозна името, малък кучи с…
— Тцъ-тцъ, Анита! Помогни ми да взема интервю от Господаря на града. Ще ти дам всичко, което поискаш!
— Аз ще ти предоставя серия статии за зомбитата. Цветни снимки на гниещи зомбита, Ървинг! Ще продават вестника!
— Без интервю с Господаря?
— Ако имаш късмет — без! — съгласих се.
— По дяволите.
— Може ли да получа досието на Гейнър?
Ървинг кимна.
— Ще го събера — и ме погледна. — Все още искам да се видим при „Мъртвеца Дейв“. Може пък, ако ти си наоколо, някой вампир да ме заговори…
— Ървинг, няма да станеш по-мил на вампирите, ако те видят с техен законен екзекутор!
— Те още ли те наричат Екзекуторката?
— Да, а имам и доста други прякори.
— Добре, досието на Гейнър в замяна на участие в следващата ти вампирска екзекуция?
— Не — отвърнах.
— Ах, Анита…
— Не.
Той разпери широко ръце:
— Добре де, беше просто предложение. Би излязла страхотна статия!
— Не се нуждая от публичност, Ървинг, не и от този тип във всеки случай.
Той кимна:
— Аха, така си е. Е, ще се видим в „Мъртвеца Дейв“ след два часа.
— Нека е час. Ще ми се да изляза от Квартала преди здрач.
— Да не би някой да те е взел на мушка? Искам да кажа, не бих желал да излагам на опасност живота ти, Блейк! — той се ухили. — Снесла си ми толкова първи страници! Не бих искал да те загубя!
— Благодаря за загрижеността. Не, не са ме взели на мушка. Поне доколкото знам.
— Не ми прозвуча много уверено…
Втренчих се във върколака. Зачудих се дали да му кажа, че новият Господар на града ми е пратил дузина бели рози и покана за танци. Отказах му. На секретаря ми имаше съобщение и покана за официален прием. Изтрих го. Поне засега Господарят се държеше като истински дворцов джентълмен отпреди няколко века. Но нямаше да продължи дълго. Жан-Клод не е човек, който приема леко пораженията.