Сякаш бях нахълтала в разгара на часа за безплатни питиета. Мътните го взели. Всички юпита бяха тук да зърнат вампир от безопасно място. Щяха да са и леко пияни по това време. Предполагам, че така усилваха тръпката.
Ървинг седеше на облия ъгъл на бара. Видя ме и ми махна. Вдигнах ръка в отговор и започнах да си проправям път към него.
Пропъхнах се между двама господа с костюми. След известно маневриране се наложи и да подскоча доста идиотски, за да седна на бар-столчето.
Ървинг ми се ухили широко. Във въздуха се носеше мърморене като плътна стена. Думите се сливаха в чист шум на океански прилив. Налагаше се Ървинг да се наведе към мен, за да го чувам.
— Надявам се, оценяваш колко дракони съм убил, за да запазя това столче за теб! — отбеляза той. Дъхът му погали бузата ми — ухаеше леко на уиски.
— Драконите са лесна работа, пробвай някой път с вампири.
Той се ококори. Преди да успее да зададе въпрос, допълних:
— Шегувам се, Ървинг! — По дяволите, някои хора просто нямат никакво чувство за хумор. — Освен това, в Северна Америка никога не е имало дракони.
— Знаех си.
— Да бе! — отвърнах.
Той пиеше уиски от шлифована чаша. Кехлибарената течност блещукаше на смътната светлина.
Лутър, дневният управител и барман, се намираше в другия край на бара и се занимаваше с група веселяци. Ако се разхилеха още по-весело, сигурно щяха да изпопадат на пода.
Лутър е едър — не висок, а дебел. Но тлъстината му е твърда, почти като мускул. Кожата му е толкова черна, че има пурпурни оттенъци. Цигарата между устните му проблясна в оранжево, щом си пое дъх. С цигара в уста е способен да говори по-добре от всичките ми познати.
Ървинг вдигна едно смачкано кожено куфарче от пода до стола си. Измъкна от него папка, дебела поне три пръста. Тлъсто ластиче я държеше затворена.
— Исусе, Ървинг! Мога ли да го взема вкъщи с мен?
Той поклати глава.
— Една колежка прави статия за местните издигащи се бизнесмени, които не са това, което изглеждат. Наложи се да й обещая правата върху първородния ми син, за да взема папката за тази нощ!
Приличаше ми на купчина изрезки. Въздъхнах. Човекът от дясната ми страна едва не си навря лакътя в лицето ми. Обърна се.
— Извинете, малка госпожице, извинете. Не беше нарочно!
„Малка“ прозвуча като „мълкъ“ и беше малко завалено.
— Не нарочно — съгласих се.
Той се усмихна и се извърна към приятеля си. Друг бизнесмен, който се смееше на висок глас. Пийни достатъчно и всичко ще ти се стори смешно.
— Тук надали мога да прочета и една страница — отбелязах.
Ървинг се ухили:
— Ще те последвам до края на света!
Лутър се изправи пред мен. Извади цигара от пакета, който винаги си носи. Долепи връхчето на угарката на предишната до върха на новата. Кранчето й светна в червено като живо въгленче. Дим заструи през носа и устата му. Като дракон.
Лутър смачка угарката в чистия стъклен пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшена играчка. Пушеше като комин, беше ужасно дебел и ако съдим по посивялата коса, минаваше петдесетака. Никога не боледуваше. Би трябвало да се снима за рекламните плакати на Института по тютюнопушенето.
— Второ? — обърна се към Ървинг.
— Да, благодаря.
Лутър взе чашата, напълни я от бутилка под бара и я върна върху нова салфетка.
— К’во да бъде за теб, Анита? — попита.
— Обичайното, Лутър!
Той ми наля чаша портокалов сок. Преструваме се, че е „Отвертка“. Аз съм въздържателка, но защо ще идвам в бар, ако не пия?
Той изтри плота с безупречната си бяла кърпа.
— Имам вест за тебинка от Господаря.
— Господаря вампир на града ли? — намеси се Ървинг. Долових възбуда в гласа му. Надушваше новини.
— Какво? — в моя глас нямаше капка възбуда.
— Много му се ще да те види!
Погледнах към Ървинг, после и към Лутър. Опитах се телепатично да пратя съобщението: „Не пред репортера“. Не стана.
— Господарят пусна вестта. Който те види, да ти предаде това.
Ървинг местеше поглед между нас като възбудено пале.
— Какво общо има с теб Господарят на града, Анита?
— Смятай го за предадено — казах.
Лутър поклати глава:
— Няма да идеш да се видите, нали?
— Не.
— Защо? — попита Ървинг.
— Не е твоя работа.
— Извън записа?
— He.
Лутър ме зяпна:
— Чуй ме, момиче, трябва да говориш с Господаря. В момента на вампирите и хапките им е казано, че Господарят иска да си поприказвате. Следващата заповед ще е да те намерят и да те заведат при него.