„Намирам“ — хубав евфемизъм за отвличане.
— Нямам общи теми за разговор с Господаря.
— Не позволявай положението да се влоши, Анита! — посъветва ме Лутър. — Няма нищо лошо просто да си поговориш с него.
Така си мислеше той.
— Може и да поговоря…
Барманът беше прав. Все някога трябваше да говоря с Господаря. А ако се забавех, надали щеше да е много приятелски настроен.
— И защо Господарят ще иска да се види с теб? — попита Ървинг. Приличаше на любопитна птица с очи, светнали от току-що забелязаното червейче.
Не обърнах внимание на въпроса му и си измислих собствен.
— Дали твоята колежка те е поосветлила за съдържанието на папката? Наистина нямам време да чета „Война и мир“ тази нощ.
— Кажи ми, каквото знаеш за Господаря и ще те осветля.
— Много благодаря, Лутър!
— Нямах намерение да го насъсквам срещу теб — отвърна барманът. Цигарата подскачаше в устата му, докато говореше. Така и не успях да разбера как го прави. Сръчност на устните. Години упражнения.
— Що не спрете да ме третирате като преносител на шибана бубонна чума? — попита Ървинг. — Просто се опитвам да си върша работата!
Отпих от портокаловия си сок и го погледнах.
— Ървинг, забъркваш се в неща, които не разбираш. Не мога да ти говоря за Господаря. Не бива.
— Не искаш — поправи ме той.
Свих рамене:
— Не искам, но причината да не искам е, че не мога.
— Това е омагьосан кръг — възрази той.
— Ами осъди ме! — допих си сока. И бездруго не ми се пиеше. — Виж, Ървинг, сключихме сделка. Досието в замяна на статии за зомбитата. Ако смяташ да си нарушаваш обещанието, сделката отпада. Но ми кажи, че отпада. Нямам време да си седя тук и да си играя на въпроси и отговори.
— Няма да се оттегля от сделката. Дал съм дума — заяви той с толкова достолепие, колкото бе възможно в шумния бар.
— Ами, осветли ме тогава и нека се махам от Квартала, преди Господарят да ме хване.
Ървинг внезапно стана сериозен.
— Имаш проблеми, нали?
— Може би. Помогни ми, Ървинг! Моля те.
— Помогни й — каза Лутър.
Може би беше заради вълшебната думичка. Може би — заради надвисналия Лутър. Каквато и да бе причината, Ървинг кимна:
— Според колежката ми, той е сакат в инвалидна количка.
Кимнах. Колко съм дискретна.
— Харесва „сакати“ жени.
— Какво искаш да кажеш? — сетих се за Сисъли с празните очи.
— Слепи, инвалиди, с ампутации, квото ще да е, дъртият Хари ще се нахвърли на хапката.
— Глухи… — уточних.
— И това му е по специалността.
— Защо? — попитах. Ама какви умни въпроси задавам!
Ървинг сви рамене:
— Може да се чувства по-добре, защото и самият той е в плен на инвалидната количка. Колежката ми не знае защо е перверзник, но си е такъв.
— Какво друго ти каза за него?
— Никога не са го обвинявали в престъпление, но слуховете са наистина кофти. Подозират го във връзки с мафията, но няма доказателства. Просто слухове.
— Разкажи ми! — настоях.
— Една стара приятелка се опитвала да го съди за палимония19. Обаче изчезнала.
— Изчезнала да се чете „вероятно мъртва“ — уточних.
— Бинго.
Беше съвсем логично. Значи Гейнър е използвал Томи и Бруно за убийства и преди. Тоест, щеше да е по-лесно да им даде заповед и втори път. Или пък Гейнър им бе заповядвал много пъти, просто така и не са го хванали?
— И какво толкова прави за мафията, че да заслужи правото на двама телохранители?
— О, значи си се срещала със специалиста му по сигурността.
Кимнах.
— Колежката ми ще си умре от кеф да поговорите.
— Нали не си й споменал за мен?
— Да ти приличам на доносник? — Ървинг ми се ухили.
Пропуснах закачката покрай ушите си.
— Та какво общо има с мафията?
— Помага им да перат пари, или поне така се подозира.
— Няма доказателства? — полюбопитствах.
— Никакви — Ървинг ми се стори нещастен.
Лутър поклати глава и изтърси цигарата си в пепелника. Пепел падна и по плота. Той я забърса с безупречната си кърпа.
— Изглежда ми лош тип, Анита. Безплатен съвет остави го на мира, мътните го взели.
Добър съвет. За нещастие, неизпълним.
— Не мисля, че той ще ме остави на мира!
— Няма да питам и не искам да знам…
Някой на бара трескаво махаше за второ питие. Лутър се понесе нататък. Виждах целия бар в голямото огледало, поставено на стената отзад. Виждах дори и вратата, без да се налага да се обръщам. Беше удобно и уютно.
— Аз обаче ще те питам — намеси се Ървинг, — защото искам да знам!
Само поклатих глава.