— Знам нещо, което ти не знаеш — додаде той.
— А искам ли да го знам?
Репортерът закима толкова трескаво, че рошавата му коса щръкна. Въздъхнах.
— Разкажи ми!
— Ти първа.
Стигаше ми толкова.
— Споделих всичко, което имах предвид за днес, Ървинг. Ето го досието. Ще го прегледам. Ти просто ми спестяваш известно време. Точно сега обаче за мен времето може да се окаже важно…
— О, стига де, попиляваш цялата радост от това човек да бъде осведомен репортер! — Той се престори, че ще повърне.
— Просто ми кажи, Ървинг, иначе ще прибягна до насилие!
Приятелят ми почти се засмя. Не мисля, че ми повярва. А би трябвало.
— Добре, добре! — вместо букет цветя с жест на фокусник измъкна иззад гърба си снимка.
Беше черно-бяла. Жена на около двадесет, с дълга кестенява коса с модерна подстрижка, с точно толкова гел по нея, че да изглежда твърда. Беше хубава. Не я познавах. Очевидно не позираше специално за снимката. Беше твърде обикновена, а и на лицето й имаше изражение на човек, който не знае, че го снимат.
— Коя е тя?
— Допреди пет месеца му е била приятелка — уточни Ървинг.
— Значи е… с недъзи? — Втренчих се в красивото, прямо лице. Няма как да отгатнеш по снимките.
— Уанда с инвалидната количка.
Втренчих се в Ървинг. Усещах как очите ми се ококорват.
— Не говориш сериозно!
Той се ухили.
— Сакатата Уанда обикаля улиците с количката си. Много е популярна в определени среди.
Проститутка на инвалидна количка. Нъц, твърде е странно. Поклатих глава.
— Добре, къде мога да я намеря?
— И ние с колежката бихме искали да участваме.
— Значи, затова си задържал снимката извън папката?
Репортерът дори не си даде труда да имитира притеснение:
— Уанда няма да иска да говори с теб насаме, Анита!
— А говорила ли е с твоята приятелка репортерка?
Той се намръщи, погледът му се замъгли. Знаех какво значи това.
— Не иска да говори и с репортери, така ли, Ървинг?
— Страхува се от Гейнър.
— Така и трябва — съгласих се.
— И защо би се разприказвала пред теб, а пред нас — не?
— Заради сладката ми личност? — вдигнах вежди.
— О, стига, Блейк!
— Къде се навърта тя, Ървинг?
— О, по дяволите! — той допи питието си на една гневна глътка. — Ще я намериш близо до клуб на име „Сивата котка“.
„Сивата котка“? Като стария виц, че всички котки са сиви на тъмно? Сладко.
— И къде е това?
Отговори ми Лутър. Не го бях забелязала да се връща.
— На основното разклонение на Тендърлоин, на ъгъла на Двайста и „Гранд“. Не ти трябва да ходиш там сама, Анита!
— Мога да се грижа за себе си.
— Аха, но изглеждаш така, сякаш не можеш. Нали не щеш да гръмнеш някой тъп глупак само защото те е опипал… или по-лошо? Спести си усложненията и вземи със себе си човек, който изглежда сериозен.
Ървинг сви рамене:
— Аз лично не бих отишъл там сам.
Не ми се щеше да го призная, но бяха прави. Може да съм голяма корава убийца на вампири, но на външен вид не ми личи особено.
— Добре, ще взема Чарлз. Изглежда достатъчно корав да свали някой от „Грийн Бей Пакърс“20, но има тъй нежно сърце…
Лутър се засмя и изпусна облаче дим.
— Не допускай Чарли да види нещо сериозно. Може да припадне!
Загубиш ли публично съзнание, хората не го забравят.
— Ще пазя Чарлз! — сложих на плота повече пари, отколкото трябваше. Всъщност Лутър не ми беше дал кой знае каква информация този път, но обикновено снасяше по нещо. Добра информация. А така и не плащам пълната цена за нея. Получавам намаление, защото съм свързана с полицията. Мъртвеца Дейв е бил ченге, но са го изритали от управлението, защото е вампир. Колко непрактично от тяхна страна. Още се сърдеше на полицията, но искаше и да помага. Тъй че ми снасяше сведения, а аз носех на ченгетата подбрани късчета.
Мъртвеца Дейв излезе от вратата зад бара. Погледнах към витрината от тъмно стъкло. Стори ми се същата, но ако Дейв бе буден, значи навън цареше пълен мрак. Мамка му. Имах доста път пеша до колата, при това сред вампири. Е, поне си носех пистолета. Колко успокоителна мисъл.
Дейв е висок, масивен, с къса кестенява коса и преди смъртта си е започвал да оплешивява. Вече не му пада косата, но и не му е израснала наново. Усмихна ми се достатъчно широко, та да оголи зъби. През тълпата премина възбудена тръпка, сякаш у всички е бил притиснат един и същ нерв. Шепотът се разпространи като кръгове около хвърлено в езеро камъче. Шоуто започваше.
Ръкувахме се с Дейв. Неговата ръка е топла, твърда и суха. Хапвал ли си днес, Дейв? Изглеждаше така, сякаш вече е вечерял, розов и сияен. И какво си си хапнал, Дейв? Доброволно ли е дошло ястието? Вероятно. Като за мъртвец, Дейв беше добър човек.