— Ооо, заболя ме! — отвърна той. Долепи длани до гърдите си, олюлявайки се леко. — Не ми казвай, че не копнееш за тялото ми тъй, както аз копнея за твоето!
— Я стига, Зербровски! Къде е Долф?
— В голямата спалня… — Зербровски стрелна с поглед високия таван и капандурата. — Ще ми се ние с Кати да можехме да си позволим нещо такова.
— Аха — съгласих се. — Хубавко е!
Погледнах покрития с чаршаф диван. Платът полепваше по онова, което се криеше отдолу, досущ като салфетка, метната върху разлят сок. Но във вида му имаше нещо нередно. Накрая ми хрумна, че подутините не са достатъчно, та да съставят цяло човешко тяло. Каквото и да се криеше отдолу, му липсваха някои части.
Стаята сякаш се завъртя. Отклоних очи, преглъщайки конвулсивно. Бяха минали месеци, откакто наистина ми беше призлявало на местопрестъпление. Е, поне климатикът работеше. Това беше добре. От жегата винаги смърди повече.
— Хей, Блейк, да не би наистина да ти трябва чист въздух? — Зербровски ме хвана за ръка, сякаш за да ме поведе към вратата.
— Благодаря, добре съм — погледнах го право в ясните кафяви очи… и излъгах. Той знаеше, че лъжа. Изобщо не се чувствах добре, но щях да се оправя.
Полицаят ме пусна, отстъпи назад и подигравателно отдаде чест:
— Обичам яките кучки!
Усмихнах се, просто не успях да се сдържа.
— Разкарай се, Зербровски!
— В края на коридора, последната врата вляво! Ще намериш Долф там! — той потъна в тълпата. На местопрестъпленията при убийство присъстват ужасно много хора — нямам предвид зяпачите отвън, а униформени и цивилни ченгета, техници, онзи тип с видеокамерата… Местопрестъплението прилича на пчелен кошер ужасно претъпкано е и цари трескав хаос.
Проправих си път през присъстващите. Ламинираната ми карта беше защипана на яката на морскосиньото сако. Стоеше там, за да знаят ченгетата, че съм на тяхна страна, а не съм някаква си зяпачка. Освен това така по-спокойно носех пистолет в пълна с полицаи къща.
Промъкнах се през тълпа, която се беше струпала като в пътно задръстване до една врата в средата на коридора. Разнасяха се откъслечни фрази:
— Исусе, виж кръвта… Още ли не са открили трупа?… Искаш да кажеш — останките му?… Не.
Промуших се между двама униформени. Единият се обади: „Ей!“. Забелязах празно място точно пред последната врата от лявата страна. Не знам как бе успял Долф, но беше сам в стаята. Сигурно тъкмо бяха приключили с огледа.
Заварих го коленичил в средата на светлокафявия килим. Бе сложил дебелите си длани, опаковани в хирургически ръкавици, на бедрата. Черната му коса беше толкова късо подстригана, че ушите му сякаш стърчаха от двете страни на голямото, плоско лице. Видя ме и се надигна. Беше почти два метра висок и имаше телосложение на кечист. Разположеното зад него легло с балдахин сякаш внезапно се смали.
Долф е началник на най-новата оперативна група в полицията — Отрядът на привиденията. Официално го наричат Регионален отряд за свръхестествени разследвания, накратко РОСР. Занимава се с всичко, свързано със свръхестественото. На практика е девета глуха за проблемните ченгета. Никога не съм се питала какви ги е забъркал Зербровски, за да попадне при Привиденията. Чувството му за хумор е твърде странно и абсолютно безмилостно. Но Долф… Та той е идеалното ченге. Винаги съм смятала, че е обидил някоя важна клечка — обида от типа да си твърде добър в работата си. Няма да се усъмня, ако ми кажат нещо такова.
На килима до него имаше още един завит с чаршаф вързоп.
— Анита… — той винаги говори така — с по една дума.
— Долф! — приветствах го аз.
Беше коленичил между балдахина и оцапания с кръв чаршаф.
— Готова ли си?
— Знам, че си от мълчаливците, Долф, но не би ли могъл да ме осветлиш какво все пак би трябвало да търся?
— Искам да знаеш какво виждаш, а не какво съм ти казал, че трябва да видиш…
Като за Долф това беше цяла реч.
— Добре — съгласих се. — Давай!
Той дръпна чаршафа. Обели го като лучена люспа от окървавеното чудо отдолу. Стоях, взирах се и виждах само парче кърваво месо. Можеше да е всякакво: говеждо, конско, еленско… но човешко? Определено не.
Очите ми го виждаха, но мозъкът ми отказваше да приеме. Приклекнах, подпъхвайки полата между бедрата си. Килимът поддаваше под краката ми, сякаш го бе валял дъжд… само дето не беше дъжд.
— Да имаш да ми дадеш назаем чифт ръкавици? Оставих си нещата за местопрестъпление в офиса…
— В десния джоб на сакото! — Долф вдигна ръце във въздуха. По ръкавиците му имаше кървави следи. — Обслужи се. Жената мрази, когато окървавявам чистото пране!
Ухилих се. Изумително. Чувството за хумор е задължително от време на време. Наложи се да се пресегна над останките. Извадих две найлонови ръкавици — един размер става за всички. Човек винаги има чувството, че отвътре са пълни с пудра. Не ги усещаш точно като ръкавици, а no-скоро като презервативи за ръце.