Вдигнах вежди при това изказване. Рядко се случва главният съдебен лекар да се води по акъла на полицията или на някой друг. Но само кимнах, сякаш очаквах подобно кралско посрещане.
— Благодаря, Фред, ще се видим на излизане!
— С все повече и повече хора така става — заяви той.
Не ми прозвуча като шегичка.
Найките ми не издаваха нито звук в тази вечна тишина. Джон Бърк също не вдигаше шум. Не го бях сметнала за тип, който носи маратонки. Погледнах надолу и се оказах права. Кафяви обувки с меки подметки. Но въпреки всичко крачеше до мен като тиха сянка.
Беше облечен в тон с обувките. Луксозно кафяво сако — толкова тъмнокафяво, че беше почти черно, метнато върху светложълта риза, с кафяви официални панталони. Дайте му само една вратовръзка и може да го смятате за част от корпоративна Америка. Дали винаги се издокарваше или бе пазарувал за погребението на брат си? Не, костюмът на погребението беше съвсем черен.
В моргата винаги е било тихо, но в събота сутрин е наистина мъртвешки спокойно. Дали линейките кръжат като самолети до настъпването на по-човешки час от уикенда? Знаех, че убийствата се множат в края на седмицата, но в събота и неделя сутрин винаги е тихо. Сетете се сами защо.
Броях вратите от лявата страна. Почуках на третата. Чу се тихо:
— Влезте! Отворих вратата.
Доктор Мариан Савил е дребна жена с къса черна коса, завита точно под ушите. Мургава е, има тъмнокафяви очи и високи изящни скули. Тя е смес от френска и гръцка кръв и притежава идеалния външен вид. Екзотична, без да е страховита. Вечно се изненадвам, че д-р Савил не е омъжена. Причината не е, защото й липсва хубост.
Единственият й недостатък беше пушенето — и лъхащата от нея миризма на цигари, прилепчива като отвратителен парфюм.
Тя се приближи с усмивка и ми подаде ръка:
— Анита, радвам се да се видим отново!
Ръкувах се с нея и се усмихнах:
— И аз се радвам, че ви виждам, д-р Савил!
— Мариан, ако обичаш.
Свих рамене.
— Мариан, това ли са личните вещи?
Намирахме се в малка операционна. На симпатична маса от неръждаема стомана имаше няколко пластмасови торби.
— Да.
Втренчих се в нея, питайки се какво цели. Главният съдебен лекар не тича по задачи. Имаше още нещо, но какво? Не я познавах достатъчно добре, за да се държа неучтиво, а и не исках да ме изгонят от моргата, тъй че нямаше как да проявя грубост. Проблеми, проблеми…
— Това е Джон Бърк, брат на починалия — обясних.
Веждите на д-р Савил подскочиха при това изказване.
— Моите съболезнования, господин Бърк!
— Благодаря — Джон се ръкува с нея, но така и не отклони очи от найлоновите торби.
Днес нямаше време за симпатични докторки и любезности. Смяташе да види личните вещи на починалия си брат. Търсеше улики, които да помогнат на полицията да хване убиеца. И взимаше много на сериозно тази идея.
Ако не беше забъркан с Доминга Салвадор, значи му дължах голямо извинение. Но как да го накарам да говори, ако доктор Мариан се мотае наоколо? Как ли да я помоля за уединение? Все пак моргата беше нейна, поне в общи линии.
— Трябва да съм наблизо, за да се уверя, че няма да пострадат никакви улики — обади се съдебната лекарка. — Напоследък има доста целеустремени репортери.
— Аз не съм репортер.
Тя сви рамене.
— Не си и официално лице, Анита. Новите правила отвисоко твърдят, че никое неофициално лице не бива да бъде оставяно при веществени доказателства за убийство, без някой да го наглежда… — тя се усмихна. — И бездруго бях тук, и предположих, че ще ти е по-удобно аз да ти надничам през рамото, а не някой друг.
Права беше. Какво ли смятаха, че се каня да правя, да открадна някой труп? Ако ми се искаше, можех да изпразня цялата проклета сграда и да накарам всички трупове да си играят на „следвай водача“.
Вероятно именно за това ми трябваше наглеждане. Може би.
— Не искам да проявявам нелюбезност — намеси се Джон, — но дали ще може да се хващаме за работа?
Погледнах към красивото му лице. Кожата около устата и очите беше изпъната, сякаш изтъняла. Прониза ме остър пристъп на вина.
— Разбира се, Джон, колко глупаво от наша страна!
— Моите извинения, господин Бърк! — каза и Мариан.
Даде и на двама ни по чифт гумени ръкавици. Ние с нея си ги навлякохме с опитна ръка, но Джон не беше свикнал с процедурата. Има определен трик — научава се с практиката. По времето, когато свърших да му помагам с нахлузването на ръкавиците, той се хилеше. Цялото му лице се променяше с усмивката. Бляскав и красив, и без капка зловещ привкус.
Д-р Савил разпечата първата торба. Вътре имаше дрехи.