— За последното не съм убедена, но просто се старая да остана жива, това е всичко.
— Ако Доминга Салвадор иска да умреш, това няма да е лесно.
— Почти невъзможно си е, мен, ако питаш — признах.
— Тогава, нека я докопаме първи! — предложи Джон.
— По законен начин — напомних аз.
— Анита, много си наивна.
— Предложението да участваш в обиска на къщата й все още е в сила.
— Сигурна ли си, че можеш да го уредиш?
— Така мисля.
В очите на Джон Бърк блестеше нещо като мрачна светлина или искряща тъмнина. Той се усмихна напрегнато и много зловещо, сякаш обмисляше неприятни мъчения за една жена на име Доминга Салвадор. Тази мисъл явно го изпълни с удоволствие.
Кожата между раменете ми се напрегна при това му изражение. Надявах се Джон никога да не ме погледне с такъв мрачен поглед. Нещо ми подсказваше, че от него би станал кошмарен враг. Ужасен почти колкото Доминга Салвадор. Почти толкова страховит…, но не съвсем.
31
Доминга Салвадор ни посрещна усмихната в гостната си. В скута на баба си седеше малкото момиченце, което при предишното ми посещение караше триколесно велосипедче. Детето беше спокойно и отпуснато като котенце. Две по-големи момчета се бяха настанили в краката на Доминга. Тя изглеждаше като символ на майчино блаженство. Направо ми се догади.
Разбира се, това, че беше най-опасната вуду жрица, която някога съм срещала, не означаваше, че не е и баба освен всичко друго. Хората рядко са едностранчиви. Хитлер е обичал кучетата.
— Добре дошли сте да претърсите, сержант! Домът ми е и ваш дом — каза сеньората със захаросан тон, същият, с който ни беше предложила лимонада или студен чай, ако предпочетем.
Ние с Джон Бърк стояхме встрани и оставяхме полицията да си върши работата. Доминга ги караше да се чувстват като глупаци заради подозренията си. Просто сладка стара дама. Даа бе!
Антонио и Енцо също стояха встрани. Малко не подхождаха на картината на бабиното блаженство, но очевидно тя искаше да има свидетели. Или пък не изключваше някаква престрелка.
— Госпожо Салвадор, нали разбирате евентуалните последици от обиска? — попита Долф.
— Няма да има последици, защото нямам какво да крия — тя се усмихна сладко. Дявол да я вземе.
— Анита, господин Бърк… — повика ни Долф.
Пристъпихме напред като асистенти в шоу на фокусник. Което не беше далече от истината. Един висок полицай държеше готова за снимки камера.
— Доколкото знам, познавате госпожица Блейк — каза Долф.
— Имала съм това удоволствие — съгласи се Доминга.
Маслото не би се стопило в лъжливата й уста.
— Това е Джон Бърк.
Очите й лекичко се разшириха. Първа пукнатина в идеалната й маскировка. Дали беше чувала за Джон Бърк? Дали името я притесни? Надявах се.
— Толкова се радвам да се запознаем най-сетне, господин Джон Бърк! — каза тя накрая.
— Винаги е приятно да се срещнеш с нов познавач на изкуството — отвърна той.
Тя леко сведе глава, приемайки комплимента. Поне не се опитваше да имитира пълна невинност. Признаваше, че е вуду жрица. Какъв напредък.
Щеше да е обидно бабата на вудуто да се прави на невинна.
— Давай, Анита — каза Долф. Без встъпителни слова, никакво чувство за театрален ефект, просто „давай“. Такъв си е той.
Извадих от джоба си пластмасова торбичка. Доминга ми се стори озадачена. Изтърсих гри-грито. Лицето й застина, досущ като маска. Странна лека усмивчица изкриви устните й.
— Това какво е?
— Хайде сега, сеньора — обади се Джон, — не се прави на глупачка! Много добре знаеш какво е.
— Знам, че е някакъв вид талисман, разбира се. Но какво — полицията вече заплашва стариците с вуду, така ли?
— Както дойде — обадих се.
— Анита! — изсумтя Долф.
— Извинявай… — погледнах към Джон и той кимна.
Оставих гри-грито на пода, на около два метра от Доминга Салвадор. Трябваше да се доверя на Джон за голяма част от нещата. С Мани бях преговорила по телефона някои от твърденията му. Ако номерът подействаше и можехме да накараме съда да го признае, ако успеехме да обясним всичко на заседателите, тогава може би разполагахме с доказателство. Колко, „ако“ станаха дотук?
Секунда-две гри-грито просто си стоеше на място, но след това кокалчетата от пръсти се раздвижиха, сякаш ги бе погалила невидима длан.
Доминга вдигна внучка си от скута и махна на момчетата да отидат при Енцо. Седеше сама на дивана и чакаше. Странната усмивчица още цъфтеше на устните й, но вече изглеждаше доста крива.
Талисманът започна да пълзи към нея като червей, избутвайки се и гърчейки се с помощта на мускули, каквито не притежаваше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.