– Обиждате ме, Джаред!
– Не, графе – обиждам нея, въпреки че всичко вече е безсмислено. Любовта отдавна отстъпи мястото си на гнева, гневът – на яростта, яростта – на омразата, а омразата – на безразличието. Все пак не приляга на... човек... като мен да подхожда толкова елементарно към толкова сложни въпроси като предателство, лъжа, изневяра и още куп смъртни и не чак толкова грехове, в които се забърка Вашата благоверна съпруга.
– Кой, в името на Мрака, сте Вие?
Смехът му прозвуча изненадващо топло в иначе студената пролетна вечер.
– Кой съм аз ли? Дори аз самият не съм си отговорил на въпроса кой съм аз... какво съм аз... защо съм аз... въпросите могат да бъдат продължени до безкрайност. Някои хора биха казали, че съм магьосник, понеже съм способен на неща, които за останалите са непосилни – като любовта например. Други биха казали, че съм дракон, понеже често са ме виждали да летя. Трети биха казали, че съм вампир, понеже са забелязали струйките кръв, които понякога се стичат по устните ми... въпреки че не знаят, че в повечето случаи това е моята собствена кръв от прехапаните ми устни или от посеченото ми сърце. Четвърти ме мислят за изчадие на Ада... и може би са най-близо до истината.
– Защо сте дошли тази вечер? Какво искате? – Ръката ми вече бе в джоба, опипвайки седефената дръжка на добре наточената ми камà, изваждала ме неведнъж невредим от подобни ситуации.
– Просто да поговорим, графе. Тази вечер се навършват девет години от нощта, откакто казах на жена Ви, че я обичам... и осем години от деня, в който тя реши да стане Ваша съпруга. Хората, които ме познават, са наясно, че съм малко сантиментален, а и обичам да говоря. Така че не отказвайте на стария човек малко слушателско внимание, моля Ви. И, да, ще съм Ви благодарен, ако извадите ръката си от джоба, понеже седефът е чувствителен към човешка пот... а Вие не бихте искали любимата Ви кама да стане годна единствено за боклука, нали?
Можех да почувствам усмивката (а може би и насмешката?) му и без да го гледам в лицето. Бавно извадих ръка от джоба. Прав беше – наистина бе потна. Усетих как руменината плъзва по бузите ми.
– Какво ще бъда принуден да изслушам? – попитах, опитвайки се да прикрия объркването си.
– О, нищо особено, графе. Малко разсъждения на философски теми. Навремето Вашата жена бе голям мислител, знаете ли? Или всичко, от което се интересувахте, бе колко добре ще изглежда тя, хванала Ви подръка на някой тежкарски бал подобен на този? По-вероятно второто. Така че нека отдадем дължимото на съпругата Ви – да пофилософстваме малко...
Знаете ли, че преди много, много години, в един свят, различен от този, в който Вие сега живеете и си мислите, че е единствен и неповторим, в една страна съществувал автор, който написал невероятна книга. Тя се наричала „Малкият принц“. Всички, които я прочетели, веднага се просълзявали и започвали да я славословят – колко човеколюбива и истинска била, дрън-дрън, и подобни високопарни слова. В интерес на истината трябва да признаем, че книгата била твърде добра за времето си. Лошото е, че (както правели почти винаги) хората от този свят не умеели да четат между редовете. Затова веднага извадили думите на добрия автор от контекста и започнали да толерират принцовете. Но, както добре знаете, за да станеш принц, трябва да имаш благородно потекло или поне благородна душа. А в този свят благородните (и в двата смисъла) хора били на изчезване. Затова кандидатите за тази титла започнали да си измислят правила, за да могат да бъдат провъзгласени за такива. Някой си казал, че за да се смята един човек за принц, трябва да бъде облечен в коприна – хоп, веднага това било прието едва ли не за канон. Мозъкът на друг пък псевдогений абортирал великолепната идея, че принцовете трябва да се изразяват изящно и елегантно – voila! – това вече било непоклатимо правило. В надпреварата за простотия на сезона се включили и други философи и измисляли условие след условие. В това нямало нищо лошо. Но тогава една местна кралица – малко приличала на Вашата съпруга, графе, както ще видите след малко – извършила най-голямото престъпление: измислила закон, че тези, които не са принцове, са роби, парии, плебс, просяци, деветнадесета ръка хора... И това веднага било прието на „ура“ от останалите жалки подобия на благородници.
Така на бял свят се родила една цяла нация от малки принцове. Разглезени от славата, парите и женското внимание, те с всеки изминал ден от живота си заприличвали все повече на големи задници, отколкото на малки принцове, но това въобще не било забелязвано от околните – трудно е да забележиш, че човекът до теб е кривоглед, ако ти самият си сляп... Малките принцове триумфирали, светът (и жените – тази невярна, коварна и лъскава част от света) били в нозете им... а останалите, които не били признати за достойни да носят тази титла, били изтикани назад, в бунището на живота. Те пишели стихове, но малките благороднички си бършели... хайде да не Ви казвам какво точно... с тях. Те пеели песни, но разглезените инфанти писвали с пълен глас, за да не чуват мелодията, и хуквали към градския площад, където се събирали пияните псевдоблагородничета. Те се опитвали да стопят сърцата на жените, но все пак доста трудно се топи нещо, което не съществува, нали така, графе? Вие със сигурност знаете това – не се ли опитахте да разтопите сърцето на съпругата си... и претърпяхте провал? Да, графе, това искам да Ви обясня тази вечер – „техни височества“ не са останали само на онзи далечен свят, за който Ви разказвах. Те са и тук, навсякъде, плъзнали са като проказа, разяждат социума подобно на краста... социумът се чеше усилено, но с това само ги разярява, те започват да бъркат все по-дълбоко в душите, вадят оттам парчета окървавена плът и чувства... докато най-накрая Ви накарат да заприличате на тях самите. Те са като вируси... само че срещу вирусите има лекарство, а срещу тях няма – помага единствено лопатата, ковчегът и двата метра подземно убежище.