Така че, графе, помнете, че на този свят освен малки има и големи принцове – тези, които бяха деца по времето на революцията на малките принцове, а сега са възрастни, но все още умеят да обичат истински; способни са на чувства, а не на плява; говорят в поезия, а не в цифри. Когато ги видят по улицата, малките принцове и малките уличници до тях извръщат презрително глава... може би от завист, понеже те помнят нещо, което те са забравили още в люлката.
Помнете това, графе... особено когато легнете довечера до съпругата си. Между другото, защо тя не е с Вас тази вечер? Все пак балът е светско събитие – малките принцеси обожават да се показват и ексхибиционистично да търсят доказателства колко прекрасни са лъскавите им и напудрени фаянсови лица? О, да, вярно, каза Ви, че има главоболие, нали? Сега си мислите, че тя е у дома и се превива от болки в недотам пълната си глава? Мислете си... продължавайте да си мислите... Само че има нещо, което не знаете, графе – когато хората като Вас омръзнат на малките уличници, те тръгват по белия свят в търсене на нещо по-приказно от последното нещо, което са натикали в леглото си. Та... ако тръгнете да се прибирате тази вечер от бала по-рано, слезете от каретата и пред замъка си случайно забележите маркиз Виктор дьо Рение, лично моят съвет е – поздравете го учтиво. Все пак той освен че се ползва с по-голямо влияние от Вас във висшето общество (нещо, което и жена Ви със сигурност е забелязала...), но и Ви отменя в някои недотам приятни в последно време креватни упражнения. Приятна вечер, графе. Радвам се, че си поговорихме. Предайте поздрави на съпругата си от мен, моля Ви.
Той сложи ръка на гърдите си, поклони се учтиво, влезе в залата и се смеси с тълпата. Преди да изчезне обаче, забелязах нещо, което бе последната капка, преляла и без това препълнения ми разум. Строполих се на земята и притиснах ръце към сърцето си. Неколцина квачки вътре веднага се разпищяха. Пажовете притичаха и ме понесоха на ръце към една от спалните в двореца. Някой отчаяно викаше доктор. Но това всичко преминаваше през съзнанието ми между другото.
Звездите навън бяха много ярки. Беше светло като ден. Великолепните стъкла на двореца както винаги бяха полирани до блясък. В тях се отразяваше всичко – паркът, небето, каменните колони на верандата...
Но не и Джаред.
Пещерата на Прокудените
На П. и А. ... Е, и на майките ви, разбира се – закъде без „любящите“ тъщи :)
– Къде се губиш толкова години, магьоснико? Защо ни изостави? Нима не знаеше, че се нуждаем от теб...?
Въпросите прелитаха покрай главата му като ураган, изтъкан от мрак, отчаяние, обида и вероятно хиляди други чувства, които измореното му съзнание не успяваше да разпознае. Не помнеше кога се бе материализирал в тази пещера, нямаше ни най-малка представа какво бе правил преди малко, не знаеше дори кой е, защо се обръщат към него по този начин и какво бе забравил да направи, че да заслужи сипещия се върху него му дъжд от упреци.
Сведе очи към ръцете си. Отначало не успя да види нищо, тъй като мракът бе плътен и гъст, подобно на последните сълзи на елфите, които се търкулваха от угасващите им очи мигове преди да отплават на последното си пътешествие към Среднощните Земи. Не след дълго чернотата започна да се разпръсква полека-лека, отстъпвайки мястото си на едва доловимото мъждукане, бликащо от нежните ефирни криле на съществата, които пърхаха около него и обсипваха съзнанието му с укорителни въпроси. Вече виждаше засъхващите кървави петна по китките си, калта, набила се под ноктите му и дълбоките драскотини, превърнали дланите му в страховито подобие на наивна детска рисунка. Успя да различи и силуета на пръстен на дясната си ръка, който вероятно някога бе имал камък, но сякаш неведома сила бе успяла да го строши и сега обковът наоколо зееше като празна очна орбита.