О, нима видях негодувание в погледа ти? Прости ми. Забравих, че ми предложи нещо много скъпо – преплетени души. Знаеш ли в какво се превръщат преплетените души при гледката на преплетени ръце? Имаш ли представа за болката, която следва? Мислиш ли, че бих издържал да бъда твой духовен придатък и безпомощно да наблюдавам как мяташ безцелно заклинание след заклинание, а след теб върви редица захласнати простосмъртни?
Не. Стига толкова мазохизъм. И без това изобщо не трябваше да те заговарям. Трябваше да се досетя, че няма начин да дадеш на човек красота, когато той иска блажената сивота на обикновения хорски животец, пълен с толкова прекрасно-обикновени личности и събития. Защо не си останах в кулата? Защо изобщо се появих пред теб?
И отново сипеш обвинения, вълшебнице. Искал съм да ти отнема магическата сила... да те огранича от сладостта на вълшебството... Ако бе така, щях да остана близо до теб. А аз правя точно обратното – бягам. Крия се. Освобождавам те от присъствието си. Кой знае – може пък това да е за добро. Може пък някак си, ей така, съвсем случайно, след като ти омръзне от любовни завоевания и тайнства, без да искам, да започна да ти липсвам. И тогава... ти сама каза, че знаеш как да ме откриеш.
На гърба на дракона има място за още един, вълшебнице. Затова – сбогом, но не до следващата раздяла, а до следващата среща. До следващата любов. Нашата, а не твоята плюс още някой. Сърцето ми остава празно. Когато се преситиш от пълнене на твоето, ела.
Дотогава в душата ми ще вали.
Лека нощ
И пак за теб, Тони. Не знаеш това, но наистина те обичах.
Свършва ли магията на сънищата, когато спреш да сънуваш? Не и ако знаеш, че дори като отвориш очи, ще продължиш да сънуваш наяве. Тогава целият свят около теб започва да прилича на една огромна цветна магия, феерия на светлини и сенки, птичи песни, ветровити погледи... а в центъра на всичко – две огромни очи с багрите на есенно небе. Когато потънеш в тях, става невъзможно да отделиш съня от действителността. А и не те е грижа особено къде точно си, стига очите, които обичаш, да са тук.
Тези дни отново сънувах същия сън, който не ми дава мира дълго време. Беше отдавна, много отдавна, в замъка на някакъв прашасал и забравен от хилядолетия крал. Балът беше в разгара си; поводът – гостуването на някакъв страховит принц от съседно кралство, съпровождан от очарователната си, но изключително сприхава сестра. Никой досега не я бе виждал, но за суровия ѝ характер се носеха легенди.
Когато братът и сестрата влязоха в балната зала, бях обърнат с гръб към входа и затова първото нещо, по което усетих появата им, бе внезапно настъпилата тишина, последвана от едно всеобщо ахване, прозвучало като светкавичен полъх на вятъра в забравено и от Бога село. Разбутах околните и започнах да си пробивам път напред. Около себе си дочувах как придворните навлеци ме псуват, но това беше напълно в реда на нещата: в крайна сметка никой не обича магьосниците. Едно от нещата, които ни отблъскват от всички, е фактът, че кралете идват и си заминават, а магьосниците остават... завинаги.
Когато най-накрая успях да се промъкна отпред, първоначалният потрес вече беше отминал и животът се връщаше в нормалните си рамки: с края на очите си забелязах как подмазвачите и придворните куртизанки бяха наобиколили принца с надеждата да спечелят благоволението му; ушите ми доловиха звуците на настройваните от музикантите инструменти; в ноздрите ми се промъкнаха ароматите на чуждестранни подправки, с които готвачите бяха забъркали безброй кулинарни вълшебства...
Но всичко това мина през мозъка ми като морска вълна през коралов риф – без да остави никаква следа освен няколко ситни перлени капчици. Понеже вече бях видял ТЕБ.
Както и в останалите сънища, които бях сънувал, че сънувам в сънищата си, ти беше прекрасна. По онези времена традициите повеляваха принцесите задължително да са в бяло, а на главите си да носят златни диадеми с брилянти. Ти обаче беше облечена в черна рокля от най-фината коприна, която някога бях виждал, а сред русите ти коси бе спотаен сребърен обръч с огромен тюркоаз на челото.