Всички скъпоценности по теб обаче бледнееха на фона на очите ти. В мига, в който се потопих в тях, разбрах, че за пръв път в отвратително дългия ми живот ми липсваха думи, за да ги опиша. В началото гледаха студено, подобно на две късчета мъртъв нефрит, но когато впих поглед в тях, усетих как ледът се стопява, когато не си в центъра на вниманието. Без дори да осъзнавам какво правя, пристъпих крачка напред, отметнах качулката на наметалото си и застанах лице в лице с теб. Ти бавно вдигна очи. Погледите ни се срещнаха.
Залата ахна. Брат ти стисна зъби и се запъти към нас, но някой го спря. Дори музикантите пропуснаха по някоя-друга нота. Чудото бе станало – студът от очите ти бе изчезнал, за да отстъпи място на една очарователна усмивка, способна да накара дори каменна статуя да се нажежи до червено и да избухне на малки късчета плачещ гранит. Още тогава се заклех, че никога няма да допусна някой или нещо да натъжи или ядоса отново тези очи, каквото и да ми струва това.
Вцепенението ми бе нарушено от нещо, в което в началото не повярвах, понеже бе прекалено красиво, за да е истина – ти протегна ръка, усмихна се и каза: „Ще танцуваме ли?“.
И ние танцувахме. О, как танцувахме! Погледите на цялата зала бяха приковани в нас. Допирът на черната ти рокля ме подлудяваше, а когато случайно литнал златен кичур от косата ти докоснеше лицето ми, си мислех, че ще обезумея от щастие. А когато музиката свърши, излязохме от залата, все още хванати за ръка, и дълго се разхождахме из цялото имение, без да си кажем и дума. А и нима имаше смисъл от думи, след като очите ни говореха сами за себе си?
...............
Тогава се събудих. Сякаш някой улови изтъкания с копринени нишки сън и го разкъса с груби пръсти на късчета, не по-големи от снежинки, които бавно се пръснаха като капки есенен дъжд над леглото ми. Затворих очи насила, отворих ги, взрях се в мрака... напразно – сънят не идваше. Нямаше ги и очите ти. Завих се през глава, но продължих да зъзна, понеже вече я нямаше и усмивката ми, за да ме сгрее. Чувствах се като парцалена кукла, от която някой бе извадил скелета и тя се бе разпаднала на безформена купчина прашен плат на земята. Нямаше го животът ми, нямаше я дозата ми наркотик... нямаше го сънят ми. Виех като куче, плаках със сълзи и без глас, удрях и чупех всичко, което докопам, но връщане назад нямаше.
Защо? Нима в съня си забравих да ти кажа, че те обичам? Или те изплаших именно с тези думи – така, както сирачето, свикнало да гризе сухи корички хляб, се страхува да опита от разкошните ястия на бала? Или просто на магьосниците не им е позволено нито от Господ, нито от Сатаната да бъдат щастливи?...
...Перото бавно скърца по пожълтелия пергамент. Вятърът, който кара пламъчето на свещта да потрепва, донася от незнайно къде звуците на песен – онази, същата, на която танцувахме с теб. Дописвам последните си думи в полумрака, гася светлината и чакам нощта да ми донесе едно от двете – или смърт, или сън. Средно положение няма. Макар че всеки сън трябва да се изстрада, а всяко страдание – да се изсънува.
А очите ти правят границата между двете толкова размита и нереална...
Свещта вече изгоря.
Лека нощ, любов моя...
Дано поне ти ме сънуваш.
Дано се срещнем – в твоя или в моя сън.
Ловецът на спомени
Разказът е писан доста отдавна, но и днес продължавам да се моля с цялото си сърце един ден да попадна на истински Ловец на Спомени... който да ми помогне да забравя колко пъти съм се будил с писъци заради красиви някога, но стъпкани в калта от жените спомени...
Магьосникът се появи изневиделица и я стресна, въпреки че очакваше появата му. Допреди миг в разхвърляната ѝ стая нямаше никой, а сега помещението се бе изпълнило със сухия шум от веещото се на плещите му наметало, което се носеше като че ли самостоятелно от собственика си и живееше свой живот.
– Ти ли си Мишел? – попита магът. Чашите в бюфета потрепериха от плътния му глас.
– Да... – промълви жената. Вече не беше сигурна дали наистина се нуждае от услугите му. Този човек я плашеше. Очите му... всъщност това беше най-странното и най-плашещото в него – те не спираха да играят нито за миг, постоянно променяха цвета си от тъмносин на зелен, после кафяв, после стоманеносив, след това някаква багра, за която човешкият език още не бе измислил думи... А вътре в зениците му сякаш се спотайваше нещо – нещо, което само чакаше удобния момент, за да излезе на бял свят и да започне да вилнее. Мишел преглътна.
– Защо млада жена като теб ще има нужда от Ловец на спомени? – проговори след доста проточила се пауза магьосникът.