Выбрать главу

Но докато магът е жив, това пламъче гори. Гори, колкото да ти напомня към кого можеш да се обърнеш, когато положението изглежда безнадеждно; да ти напомня, че на света/световете съществуват и те – асенизаторите на човешката душа, които единствени са способни да разринат Авгиевите обори на съзнанието; да поддържа вярата ти в магията – нещо нематериално, но много по-чисто и искрено от измамния човешки свят...

Както и да ти напомня, че ако някой ден срещнете Ловец на спомени, НЕПРЕМЕННО трябва да го упътиш към кръчма „Зелената котка“. Тя се открива много лесно... е, ако си маг, разбира се. Вътре в кръчмата винаги може да намериш подслон, ако си бездомен, съвет, ако се колебаеш, и помощ, ако си отчаян. Там винаги те чака старият Рей Макгавърн с яркозелената си писàна, която дори през лятото не слиза от камината.

Там винаги е и Тери Сторн. Вечният Човек. Ловецът на спомени.

След като е помогнал на толкова много хора, сега той се нуждае от помощ.

Затова не забравяй – ако някой ден срещнеш друг Ловец на спомени, предай му молбата на Тери.

Защото му дължим поне това.

Крадецът на сънища

Една сутрин, още преди да съм седнал пред камината, за да изпуша първата лула за деня, на вратата се почука. В името на Мрака, как мразех да ме безпокоят по това време! В крайна сметка всеки има право на своите малки радости в живота... Мърморейки под носа си, се запътих към вратата с ясното намерение да превърна в теменужка хлопащия безразсъдник, ако ме търсеше за нещо по-маловажно от края на света например. Когато отворих обаче, голяма част от яда ми се изпари – все пак не всеки ден виждаш толкова внушителна делегация пред кулата си. Изглеждаше така, сякаш цялото село се бе изсипало неканено, за да ме посети. В челните редици на събралите се забелязах кмета, шерифа и кръчмаря – тоест, елитът на местния хайлайф бе тук. Подсмихнах се, понеже контрастът между думата „хайлайф“, ухаеща на скъп парфюм, отлежало „Бордо“ и кубински пури, и гледката на облечената в груби селски одежди тълпа бе повече от комичен. За миг обаче успях да натикам смеха си в миша дупка, да прогоня скверните мисли от главата си (все пак никой тук не бе чувал нито за парфюм, нито за „Бордо“, а още по-малко за Куба и нейните великолепни пури...), свъсих вежди и запитах:

– Е, какво се е случило този път, та толкова нагло прекъсвате закуската ми?

В редиците на селяните настъпи объркване. Те се заспоглеждаха и започнаха притеснено да мачкат шапките в ръцете си. Най-накрая по някакво негласно споразумение селският шериф излезе напред и без да смее да ме погледне в очите, започна да мънка:

– Арчи... имаме нужда от помощ... много голяма нужда от помощ...

– Какво има този път? Дракони, русалки, вампири? Кравата на някой от вас е спряла да дава мляко? Какъв е световният проблем?

Тук-там из тълпата се дочуха кискания, които бързо секнаха. Явно положението бе сериозно, понеже сганта никога не изпускаше удобен момент да се посмее на чужда сметка.

– Хайде де! Не ми казвайте, че сте били целия този път от селото до кулата ми, за да мълчите като репи!

– Не, Арчи... наистина сме затруднени... – продължи да се запъва шерифът и изведнъж изплю като храчка: – В селото се е появил Крадец на сънища.

Кръвта напусна лицето ми. Даже вече не ми се и пушеше.

– Сигурни ли сте? Знаете колко сериозно е това обвинение, нали? Крадците на сънища са обявени извън закона от Конвента на световете преди повече от 4000 години...

– Знаем, Арчи, но положението е отчайващо. Никой от нас не е сънувал от месец. Вместо това, щом затворим очи, виждаме странни цветове, чуваме незнайни гласове, които говорят на странен език... Всички сме като зомбита – вървим по улиците, без да знаем защо го правим, говорим празни приказки, без да изпитваме удоволствие от тях, работим и пием, сякаш сме на хиляди мили от телата си... Моля те, Арчи, помогни ни!

– Не знам дали ще се справя, момчета... Понякога Крадците на сънища са много по-силни от нас, обикновените Магове. Ние сме изучавали единствено конвенционална магия, а те черпят сили от доста по-... първични източници, да речем...