Не след дълго слуховете за прогресивно опразващото се небе над гората достигна и до Централния Съвет на Горите в Арканиум. Върховният Горски Управител скръцна със зъби, защото в момента, в който служителите му съобщиха новината, той точно мислеше за предстоящата си отпуска в една хижа в най-затънтената част на Бледорозовата Гора заедно с една неомъжена дриада от отдел „Човешки и нечовешки ресурси“. Тъй като перспективите за почивката му бяха многообещаващи, той реши да не се замисля прекалено много и нареди цялостен одит на Резедавата Гора, след което започна да стяга куфари и раници.
Три седмици по-късно одитът приключи. Тримата Горски за съжаление не бяха успели да открият нищо. Единственото, което бяха постигнали, бе да си докарат масов главобол, причинен от 24-часовите разпити на дракони, магьосници, астролози и влюбени, всички завършили с плачевен резултат. Очевидно никой не знаеше защо звездите изчезват. А те продължаваха да гаснат една по една всяка нощ.
Горските бяха принудени да признаят с мънкане пред Върховния, че няма да могат да се оправят без помощта на Джонатан Деветте Пръста.
Комарът в „Зелената котка“, който преживяваше упадък след последната епидемия от ясновидство, изведнъж разцъфна бурно отново. Залаганията за колко време Джонатан ще успее да разплете мистерията се редуваха с облози колко дълго ще псува Върховния, когато всичко приключи. Всички знаеха колко последният мрази да дава отчет пред Ревизорите, приключващ с изречението „И тогава се появи Джонатан и реши всичко“.
Джонатан Деветте Пръста бе трън в очите (и в други части на тялото) на половината Резедава гора, на още десетина светове и на „Зелената котка“ в частност. Магьосник, който ненадейно бе решил да стане частен детектив, пияница и женкар, притежаващ обаче почти неестествено шесто чувство – това бяха само някои от най-известните му характеристики, които биваха прошепвани с половин уста всеки път, когато някой новобранец се поинтересуваше от колоритната му личност. Най-интересното бе, че Джонатан всъщност имаше десет пръста на ръцете си като всеки нормален човек. Навикът му да си гризе ноктите едва ли не до кокал му бе докарал въпросния прякор – лепнал му го бе шутът на крал Григорий по времето... всъщност, това е друга история, която няма нищо общо със Звездната Криза. Важното бе, че Джонатан много се радваше на прякора си и с дебилна радост твърдеше, че познава Резедавата Гора „като деветте си пръста“. След като изръсеше това, обикновено се хилеше на собственото си остроумие десетина минути. Никой друг не се смееше. Очевидно защо.
Тримата Горски успяха да намерят Джонатан полегнал под моста на Анасоновата Река – едно от любимите му места за изтрезняване. Когато най-сетне успяха да го изтръгнат от лапите на алкохолната дрямка, пред тях се откри друго предизвикателство – да го накарат да се заеме със случая. Деветте Пръста мърмореше с толкова чувство и красноречие, че можеше да накара феите на търпението да си прегризат гърлата от отчаяние. Този път дори не се наложи да прибягват до заклинание за трезвеност – когато чу за какъв казус търсят услугите му, Джонатан скочи като младо еднорогче, самоизтрезни се за норматив и припна към сградата на Горското. Тримата Горски едва успяваха да го следват.
Джонатан влезе на бегом в Петоъгълната Зала, кресна на опулените секретарки да му донесат кафе и цигари, с размах седна зад масата и започна да чете докладите от одита с мълниеносна скорост. Когато най-накрая кафето пристигна, той вече бе успял да изчете всички бумаги, сумтейки недоволно и водейки си записки (с молив на покривката, ама кой ти гледа...) и бе успял да пофлиртува с Главната Инспекторка – доста успешно, ако се съди по руменината, избила по бузите ѝ.
Кафето изчезна със същата бясна скорост, с която бяха изчетени докладите. Деветте Пръста се оригна доволно, изпъна обутите си в прокъсани ботуши крака върху покривката, която отдавна вече не беше бяла, запали цигара и заяви, че ще мисли. Всички в Петоъгълната Зала притаиха дъх – къде от уважение към мисловния процес, къде от непоносимата смрад на фаса.
– Проверихте ли в антикварните къщи? – изстрелваше той въпроси един след друг между две дръпвания.
– Да, Джонатан – кимаха Горските...
– Говорихте ли с Тревичко? – Така наричаха председателя на Драконовия Съвет – заради любовта му към салатите, отровнозеления му цвят и невъзможността да запомнят истинското му име, състоящо се от около тридесетина букви, сред които една-две гласни (никой не беше съвсем сигурен).