– Коя си ти? Не те познавам! Не те помня!!!
– Знам, Тери. Дали това ще опресни паметта ти?
От дълбините на мрачната стая изплува силуета на девойката, която бях видял днес. Изведнъж лицето ѝ започна да се променя – очите станаха по-дълбоки, усмивката ѝ някак живна, скулите ѝ се очертаха по-плътно...
– Селена! Но как... Минаха осем века!
– Не съм казвала, че беше лесно, Тери. Магията ти бе прекалено силна... но аз пък бях прекалено амбицирана. Вярно, амбицията дойде по-късно – може би стотина години след като се разделихме. В първите мигове на свободата си дори не си спомнях как изглеждаш. Вървях по живота и пиех с пълни шепи от извора на младостта. Обиколих далечни земи, познах много мъже и изпитах наслади, каквито дотогава не знаех, че съществуват. Но мина време и усетих как дълбоко нещо в душата ми дълбае тъжно и упорито. Огледах се наоколо и осъзнах, че е изтекла много вода, откакто се запознах с теб. Отначало дори не те познавах... не те бях виждала... не бях усещала мислите ти... после всичко се промени. И аз не знам защо побягнах, магьоснико. Но знам какво изпитах, когато открих липсата в душата си. Видях как хората около мен имат всичко – пари, знания, чувство за хумор, красиви тела, мозъци, които да можеш да командваш... но нямаха онова пламъче драконов огън, което играе в очите ти. Тогава осъзнах, че ми липсваш. Спомних си как ми бе обещал, че ще ме чакаш, ако ще и след хилядолетия. Започнах да се обучавам на истинска магия, за да успея да те открия. Не беше много трудно, особено когато човек знае какво го чака в края на пътя. Когато вече бях напреднала (а това се случи преди стотина години...), успях да стигна до „Зелената котка“, понеже бях сигурна, че ще те намеря там – обилно поливащ мъката си с алкохол, както винаги...
– Вече не пия... много...
– Мълчи и ме слушай!... Първото нещо, което забелязах още от вратата на „Котката“, бе фалшивият ти некролог. Знаеш ли, че той стои там от мига, в който реши да погребеш стария Тери и да създадеш посредствения Арчи? Знаеш ли, че всеки ден Рей, Айвън и Никол слагат свежи цветя пред него? Знаеш ли колко им липсваш, магьоснико? А имаш ли дори бегла представа колко липсваше на мен?
Първите няколко дни бяха загубени в сълзи. След това обаче реших, че силна натура като теб не може да е мъртва. Затова тръгнах по света. Използвах всичките си знания, за да стана Крадец на сънища. Не го правех от злоба или корист – търсех теб! Знаех, че в крайна сметка сънят ще те издаде – дали твоят, дали този на човек, бил близо до теб и докоснал се макар и малко до твоята аура, няма значение. Ти си човек на сънищата, Тери. Не знам как така никой досега не се е сетил да те обяви за Създател на сънища. Аз бях предопределена да стана Крадец на сънища още преди да се занимавам с магия, понеже и без това присъствах в сънищата на всички мъже. Но ти... ти си Създател на сънища. Помня как ми разказваше прекрасните си истории, как с думи успяваше да ме убедиш, че животът е прекрасен... че аз съм прекрасна... че любовта може да е прекрасна. След раздялата ни винаги сънищата ми бяха цветни... а преди да те срещна, никога не бях сънувала нищо...
Но да се върнем на историята... След като обиколих половината светове и прерових дребнаво милиони сънища, най-накрая усетих близостта ти. Не можах обаче да си позволя да дойда направо при теб – всички знаят колко експлозивен е гневът на Тери Сторн. Затова реших да изчакам ти да ме навестиш. Сигурна бях, че ще го направиш. Но когато не ме позна... е, все някой ден типично женското ми самолюбие трябваше да отстъпи на заден план.
– Какво искаш от мен? – Бях прегракнал и сам се учудих от гласа си. Бе слаб и странно изтънял. Всичко ми се въртеше пред очите. Не знаех на кой свят съм, защо съм там и къде да отида след това.
– Нека ти помогна да възвърнеш всичките си спомени – прошумоля гласът ѝ като листенца от роза, погалени от вятъра. – Отпусни се.
Пръстите ѝ докоснаха слепоочията ми. Усетих, че сякаш умирам. Светкавици зацепиха объркания ми мозък. Сърцето ми се преобърна наопаки, изсипа като торба с боклук от паметта ми всички ненужни и измислени спомени, с които бях населил нещастния Арчи Харис, и я напълни догоре със спомените на Тери... моите спомени.
Отново бях себе си.
– Селена...
– Замълчи, Тери. Не мисли за нищо.
– Защо, в името на Мрака, трябваше да дойдеш след толкова време, за да тревожиш съня и реалността?
– За да ти дам онова, което ти самият искаше да ми дадеш преди 800 години. Тогава мислех, че животът с теб ще е магически кафез, в който ще стоя затворена. Заблудена бях, че трябва първо да се наживея, преди да предприема каквото и да било. Но вече и аз съм преситена, магьоснико. Свободата, която така горещо желаех и накрая получих, се оказа безпътица и безпомощност. Вече знам, че истинската свобода е в ръцете на един Тъмен Маг, на драконовите криле и под звездите. Приятели ли сте още с твоя питомец, Тери... как му беше името?