– Азазел... Да, приятели сме. Той ме докара тук. Сега сигурно спи някъде в подземията на кулата...
Младата магьосница се разсмя искрено, целуна ме, след което се отдръпна и ме погледна с престорен гняв:
– Е, Тери Сторн, „кавалер“ такъв, добре дошъл сред живите отново! Няма ли да ме поканиш на разходка?
Последното БГ-фентъзи
(Публикува се за пръв път!)
Посвещава се на всички пишман-шовинисти, които толкова „милеят“ за родно фентъзи, че не могат да разпознаят качествената литература, дори да им извади очите... Блажени да са нищите духом!
Бай Фильо с наслада дръпна от току-що свитата на ръка цигара, наля си едно юзче ракия-домашнярка, отпи, примляска и с кеф се облегна на вехтия стол, който, както изглеждаше, щеше да го надживее. Не че се бе наканил да мре – всички се надпреварваха да му казват колко добре изглежда за своите 90 години – ама пустата му кратуна все дебнеше сгоден момент, че да му подметне някоя-друга мисъл от този род. Напоследък се чувстваше доста по-дърт, отколкото го изкарваше тескерето – като масълце, размазано върху прекалено големшка порязаница. Знаеше, че това са простотии, които повече прилягаха на ония пишман-философи от големия град, но колкото и да се мъчеше, не можеше да прокуди пущините от главата си. Дори любимото му занимание – варенето на домашна лютеница по древна фамилна рецепта – в последно време не можеше да го накара да мисли за нещо друго. Миналата седмица например бе направил толкова много буркани, че биха стигнали да изхранят цялото село барабар с циганските колиби до бунара, но така и не успя да се отърве от терзанията си.
Ненадейно на вратата се почука. „Кой ли се е довлякъл по никое време, чумата да го тръшне?“, мислено напопържа бай Фильо и се затътри нарочно бавно към антрето. Не беше викал никого, та да се налага да бърза... пък ако неканеният гостенин се откажеше и си тръгнеше, толкова по-добре.
„Ха дано, ама надали“, както се пееше в една от модерните сред хлапетиите песничка. Хлопането продължаваше все по-настойчиво.
– Добре де, чакай малко, ида! – кресна бай Фильо, докато търсеше ключовете из джобовете на потурите си. След продължително ровене ги откри и със зор успя да отключи ръждясалата брава – връстник на дядо му, който навремето бе построил проклетата къща.
Нетърпеливият натрапник пред вратата се оказа чичо Герчо – селският фелдшер, когото всички смятаха за вещер и нечиста сила. Дявол знае защо – дали заради навика му да изчезва яко дим и да не се вясва в селото с месеци, дали заради влеченията му към нестандартната медицина или пък заради смеските, които забъркваше всяка година, когато станеше време да се празнува селския сбор. Такива фойерверки жителите на Горно Графово не бяха виждали през живота си – дори Шишко Боян и Симо Майтапа се кълняха, че зарята по случай края на войната изглеждала като абитуриентски бал на поп-фолк звезда в сравнение с изпълненията на чичо Герчо.
– Думай бре, хаирсъзино! – ядосано го емна бай Фильо, без да му дава да си поеме дъх. – Нямаш ли си друга работа, освен да ходиш по хорските къщи и да притесняваш тия, що искат само да глътнат една ракийка с тютюнец преди лягане?
– Прощавай, бай Фильо, но проблемът е сериозен и не търпи отлагане... – занарежда една камара купешки думички чичо Герчо, нервно мачкайки сивата си филцова шапка, с която не се разделяше дори когато израждаше бебетата на селските моми.
– Давай по-бързо, че ракията се стопли!
– Добре, бай Фильо... Извинявай още веднъж, но помниш ли онзи пръстен, който братовчед ти подари за 80-ия рожден ден?
– Оная тенекия??? Дето Бончо каза, че я е спечелил на карти на сбора на Трявна?
– Точно той... – преглътна нервно Герчо и вдигна умолително ръка: – Мислиш ли, че ще можеш да го намериш?
– А, лесна работа... – почеса се по оплешивяващото теме бай Фильо. – Трябва да е в онзи шкаф, където държа подаръците „за отбиване на номера“. Толкова ли е важно?
– Моля те, потърси го!
– Добре, добре, само не ми давай зор...
След дълго ровене бай Фильо откри въпросната тенекия и я подаде на чичо Герчо. Изобщо не му пукаше за древното суеверие, че пръстен не се предава от ръка в ръка, понеже ще се скарате. Подозираше, че ако фелдшерът не му обясни всичко по най-бързия начин, така или иначе кавгата бе в кърпа вързана.