– Тери! Откри ли пръстена? – прозвуча безплътен глас от празното пространство в кухнята. След миг-два пред тях се материализира младеж с поруменели от вълнение бузи.
– Да, Били... тъкмо мислех да си тръгвам! – раздразнен се обади Тъмният Маг.
– Чудесно! – зарадва се невръстният (в сравнение с колегата си) чародей. – Имаш ли желание да споделиш какво бяха направили този път кретените?
– Ох, сложно е... – почеса се по наболата брада Тери Сторн. – Накратко: двама-трима идиоти, пишещи от три-четири години, решили, че имат възможност да пренесат Света на Толкин в тая умряла от скръб страна... ъ-ъ-ъ...
– България! – услужливо му подсказа бай Фильо.
– Няма значение – махна ядосано с ръка магьосникът. – Бъркотията е толкова огромна, че имаше реална възможност да отврати всички читатели... съответно – наши бъдещи клиенти.
– Е, старче, винаги съм вярвал в теб – потупа го по рамото Били Зеленчука. – Ако има някой в тази или която и да било реалност, който да се справи с дебилните фантасто-фашисти, това си ти. Дай сега да ходим да ринем другите... хм... изпражнения, че там вече работата е много дебела.
– Така ли? И какво съм пропуснал? – въздъхна примирено Тъмният Маг.
– Абе има тук едни кретени, дето ако знаеш как са се... изходили... върху Хари Потър...
– Пак ли в тая България, бе?!
– За съжаление, да, шефе... – ухили се Били и щракна с пръсти. Порталът послушно се отвори. Докато прекрачваха през него, двамата се обърнаха към ошашавените бай Фильо и чичо Герчо и съзаклятнически им намигнаха.
– Забравете за днес! – свъси вежди Тери Сторн.
– И ако имате познат, който се опитва да пише фентъзи, кажете му да пренасочи усилията си към нещо, което ще му се удава по-добре... например да стане чистач на тоалетни! – ухили се Били Зеленчука и двамата с Тъмния Маг изчезнаха в мрака.
Целувките на нощта
Този разказ бе писан специално за Петя... през далечната 2007 година... но тя тогава не мислеше, че заслужава нещо по-добро от мен – може би защото нямаше толкова много верни „приятелки“, които я убедиха в това колко съм лош...
Отворих очи, без да знам къде се намирам. Цялото ми тяло гореше, сърцето ми биеше така, сякаш искаше да се надбягва с дракон, ръцете ми кървяха, понеже неволно бях забила нокти в дланите си насън, а насладата, която се разливаше незнайно защо из тялото ми, замъгляваше и малкото останали части здрав разум. Надигнах се и огледах стаята около себе си. Да, бях у нас. Отново. Спомням си, че снощи пак си легнах сама. Както всяка вечер. Все пак вещиците нямат гости през ден... по-скоро през година или век.
Загънах се в черния като нощ чаршаф и залитайки, тръгнах към кухнята. Имах смътни спомени, че някъде там из безпорядъка, тенджерите със супа от прилеп и тавите с плъхово печено трябваше да има една малка бутилка джин. Много подходящо средство за прелъстени и изоставени дами със свръхестествени сили. Може би, с малко късмет, щях да се натряскам още до обед. А с още повече късмет щях и да си спомня кой точно бе среднощният ми гост и защо, в името на мрака, не ми бе оставил поне едно цвете до възглавницата, след като се беше омел на сутринта като върколак при вида на сребро.
Така си и мислех. Блажената бутилчица беше там. Отпих направо от гърлото, без да се замислям много за приличието, отпуснах се в първото попаднало ми кресло и започнах отчаяно да събирам оцелелите мозъчни клетки една по една. Никак не беше лесно. В мислите ми отново беше той, единствено и само той, онзи проклетник без лице и глас, състоящ се единствено от име (Тери... музика за душата и сетивата ми...), който всяка нощ, след като заспях, идваше в леглото ми и...
Оттук нататък думите стават кухи и безизразни. Пробвали ли сте да опишете някога с обикновените, прости и ограничени човешки думи пламък, течаща вода, пролетен вятър или аромат на роза? Да опитваш да опишеш моя вампир бе нещо подобно. Да, най-вероятно беше вампир – само те имат способността да минават като леден полъх през живота ти, като същевременно те сгряват до точката на кипене на емоциите, претопяват онова, което си си мислила, че чувстваш, като в доменна пещ, оставят ти единствено концентрираното удоволствие, жаждата за още.... и си тръгват.