Само че съм слаб. Затова продължавах да изслушвам с мазохистична наслада плача на пианото. А ти продължаваше да спиш с разпрострени из цялото легло ръце като някаква гигантска птица в полет. Исках да те целуна, да помилвам косата ти... И други неща ми се искаше да направя, но това щеше да е все едно да залееш произведение на изкуството с кофа блажна боя. Затова продължих да те гледам. Беше толкова красива. Въпреки че беше само сън. И то не само мой сън. Независимо от това ми беше хубаво.
Изведнъж към тези два съня се примеси още един. Този, третият сън, миришеше на свежа трева и цигарен дим, на брачно ложе и на пръст от гроб... Не бих могъл да ти го опиша. Сънувах, че сънувам, че сънувам твоята сватба.
Изведнъж главата ми се пропука. Усетих как се разпадам – като стъклен витраж в някаква църква, по който някое немирно богомолче е хвърлило камък. Първо се разпаднаха краката ми, така че не можех да избягам от съня си. После се разпаднаха ръцете ми и по този начин окончателно пропадна идеята ми да те погаля по хвръкналата на всички страни немирна коса. След това се разпаднаха очите ми и ми донесоха като коледен подарък промишлено количество мрак. Ушите ми също опадаха на късчета стъклени сълзи, но омразният Менделсон продължаваше да кънти в главата ми. Когато усетих, че и сърцето ми започва да се разпада, не издържах. Скочих от леглото, грабнах револвера, пълен със сребърни куршуми – единствената ми защита от явяващите се в сънищата ми демони с венчални халки и вампири с официални костюми – и гръмнах в слепоочието си пет-шест пъти. И трите ми съня се разпиляха на късчета с болезнен писък. Паднах до теб. От дупките в черепа ми струеше алена като обич кръв. Искаше ми се да заплача, но навреме се сетих, че вече нямам очи. А ти продължаваше да спиш.
На погребението ми дойдоха само четири човека. Отначало ми беше тъжно, след това обаче се засмях с глас.
Поне сънищата ми престанаха. Сега вече мога просто да спя мъртвешки, без да се притеснявам, че посред нощ в онази светая светих – съня ми – ще се появиш ти. Единственото нещо, което сънувам, че сънувам, е твоята усмивка. Но не я свързвам с нищо повече. Няма ги вече онези две кафяви очи, заради които често се будех, облян в ледена пот.
Ето че и в смъртта имало нещо полезно и рационално. Чудя се само какво ли ще стане, когато се събудя и престана да сънувам, че сънувам, че съм мъртъв. А може би това не е сън... Не знам. Трудно е да разсъждаваш върху философски проблеми, когато си мъртъв.
Нарисувай ми убийство
(Публикува се за пръв път!)
Специални адмирации за Петър Станимиров, който вдъхнови създаването на главния герой в този разказ с великолепната си корица на настоящата книга, както и за Павел Арнаудов, който успя да роди страхотната идея за тази история!
Не помня колко дълго седях пред таблета и с пуст поглед се взирах в полудовършената рисунка, унило проблясваща на 24-инчовия монитор на бюрото ми. Прекрасно знаех какво точно ѝ трябва, за да приключа с нея и да я предам на клиента – едно от многото новосформирани студия за компютърни игри, които искаха от мен концепция за една от героините си. Според творческото задание, което тържествено ми бяха предали (едва ли не с фанфари, червено килимче и восъчни печати), от мен се искаше да нарисувам сукуба – вампирка-прелъстителка с апетитни форми и приканващ към грях поглед. Девойката бе почти готова, оставаше ми само да доразвия блясъка в очите ѝ и да вкарам още някой-друг кубик силикон в гръдната ѝ обиколка, която, между нас казано, и без това си бе повече от внушителна. Нещо обаче куцаше в цялостното изпълнение. Не мога да ви обясня абсолютно точно за какво идеше реч – човек трябва да е художник, посветил целия си живот на свръхестественото, за да успее да схване тънкия нюанс между етюд и завършена картина. А аз бях художник и създавах картини – не комикси, не концептуални скици, не драсканици, а картини. Не можех да предам на клиент рисунка без душа. Беше против самата ми същност. Все едно да накарате хлебар да продаде на купувача нощви с полуразбъркано с вода и мая брашно.