Въздъхнах, станах и се протегнах толкова всеотдайно, че гръбначните ми прешлени нададоха възмутен вой. Пуста професионална деформация... нормалният човек щеше да каже, че гърбът му е изпукал, но уроците по анатомия в колежа по изобразителни изкуства си казваха думата. Така или иначе подробностите бяха без значение – бях изпаднал в творческа пауза, а това означаваше само едно. Време беше за традиционната чаша капучино. Сукубата трябваше да почака.
Докато луксозната кафе-машина (подарък от мои приятели за миналия ми рожден ден) издаваше характерните си вопли, наподобяващи изтънчено изсекване на британски джентълмен, се замислих над собственото си скромно житие-битие. Ако някой ме питаше какво работя, щях да му отвърна с добре тренираното „художник на свободна практика“. Само че едва ли имаше човек, който да не знае, че словосъчетанието „на свободна практика“ означава „безработен“, само че казано по културен начин. Така че това си бе чисто признание за безизходицата, в която бях изпаднал от година-две насам. „Художник“ също бе твърде пресилен израз – поне според моя приятел-филолог Роджър, който не пропускаше възможност да се изгъбарка с мен. „Барета имаш ли? Не. Пиеш ли концентрат от 7 часа сутринта? Не. Вониш ли на терпентин от десет километра? Не. Е, че какъв художник си тогава?“, избухваше в гръмогласен смях Родж всеки път, когато зачекнехме тази тема в компания. А ако около нас имаше и необвързани жени, работата ставаше направо дебела: майтапите на пишман-езиковеда се издигаха на изцяло ново ниво на сарказма – такова, което ми докарваше главоболие и желание да го убия по начини, които не се бяха присънвали дори на Стивън Кинг.
Асоциациите със Стивън Кинг в последно време ми хрумваха доста често. Имах честта да илюстрирам по-голямата част от изданията на великия автор и все повече и повече се дразнех, че хората (почитателите, клиентите и т. н.) ме отъждествяват именно с този тип изкуство. Не, не ме разбирайте погрешно – този стил определено ми бе по душа. Обичах и книгите на Негово Величество, и героите му, които често бяха толкова реални, че рано или късно човек започваше да се оприличава на някой от тях... Но в края на краищата имах и друго поприще – това на истински художник, а не просто въплътител на нечии идеи. Дали някой даваше пет пари за този факт?
Кафе-машината най-накрая успя с кански мъки да изплюе от утробата си доза капучино. „Доживях!“, издърпах чашата от недрата ѝ аз и отпих с наслаждение, без да ми пука от факта, че напитката е гореща като казаните в самия ад. „Първата глътка на истинския кафеджия винаги е пареща, понеже няма търпение да се наслади на аромата, а последната винаги е леденостудена, понеже се мъчи да разтегне удоволствието колкото се може по-дълго“, спомних си един от любимите си цитати, докато гърлото ми пулсираше от райската симбиоза между кафе и мляко.
Не бяха минали и две минути, когато ритуалът ми бе грубо прекъснат от нечие драскане по входната врата. Бях разкачил кабелите на звънеца, но огромна част от натрапниците продължаваше да досаждат денем и нощем... Оставих чашката на масата и отидох да отворя, твърдо решен, че ако на прага зърна амбулантен търговец или „свидетел на Йехова“, този път наистина ще има убийство. В най-лекия случай – побой с тежки телесни повреди. Омръзнало ми бе да ме карат да си купувам „Най-Евтиния Комплект Четки За Тоалетна, Който Някога Е Изобретяван От ЧОВЕК“, нецензурирано издание на „Кама Сутра“ или „Десет Абсолютно Правдиви Доказателства За Съществуването На Нашия Господ Иисус Христос (40 Нови Непубликувани Илюстрации – За Пръв Път! Само $19.99!)“.
Когато отворих вратата, отвън нямаше жив човек. Вярвам, че точно в този момент в мислите ви се върти продължение на историята, което започва с думите: „Но затова пък колко неживи отпред – дал господ!“. Съжалявам, че ще ви разочаровам, но... единственото нещо, което чакаше пред скромния ми дом, не бяха купища неживи (или немъртви, в зависимост от преводача...). Не, наистина имам предвид това, което казах в началото – пред вратата нямаше жива душа. Едва след като объркано сведох поглед надолу, забелязах разкошната персийска котка. Коремчето ѝ бе видимо провиснало, така че човек не трябваше да е Шерлок Холмс, за да се досети: писàната бе родила преди броени часове.