Е, в интерес на истината котето, което бе захапала за врата, също намекваше за скорошното раждане.
Като малък бях имал доста котки, за да успея безпогрешно да разпозная блясъка в очите на котараната, докато протягаше към мен малката пискаща топчица, която висеше от устата ѝ. Колосалното чувство на задоволство и струящата от всяка фибра на тялото ѝ гордост говореше сама за себе си: „Приятелю, виж – добре се справих, нали? Не е ли красавец/красавица? А сега ще гушнеш ли отрочето или да го носим на друг?“...
При други обстоятелства щях да изпадна в умиление, да се размекна за пореден път и да поема в прегръдките си мъничето, с труд изскубвайки го от захвата на дългокосместата маман. Само че имаше нещо, което дразнеше погледа ми. Не успях да определя какво е то до мига, в който не се загледах в новоизпечената родителка.
По дяволите, писàната беше зелена.
Тръснах глава и неволно обърнах поглед към хладилника. Понякога приятели и колеги, които идваха при мен на гости, забравяха бутилки коняк, вино и/или бърбън, за изпиването на съдържанието на които просто не оставаше време. Въпросните стъкленици прекарваха дни, седмици, а понякога и месеци на вратичката на хладилника ми, преди алкохолизираната ми компания да се сети, че има скрити тайни запаси в моя скромен апартамент и да се изсипят вкупом, за да си допият. Обикновено във време, в което порядъчните хора вече спят трети сън.
След кратък размисъл до мозъка ми най-накрая достигна разумната мисъл, че тази вечер не съм и припарвал до хладилника, та камо ли да съм объркал бърбъна с прясно мляко и да съм се накъркал до такава степен, че да започна да бъркам цветовете.
Погледнах отново котката.
Мамка му, зелена беше.
Че и котето, което висеше безволно от устата ѝ, също бе едно такова изумрудено... малахитено... тревисто...
„Колкото и да се мъчиш да намираш синоними, истината е, че: А) котката наистина е зелена; Б) котето също е зелено; В) ако не си размърдаш задника, скоро рефлексът, който кара малкото да изпада в нещо като ступор, когато е захапано така от майка си, може да го „успокои“ до такава степен, че да ти се наложи да търсиш къде да му копаеш гробче!“, сопна му се вътрешният ми глас, който както винаги се обаждаше в най-неподходящите моменти.
– Ела, писàно... – опитах се да се усмихна най-непринудено аз. – Пис-пис... ела при тати...
Котараната положи внимателно детенцето си на изтривалката пред входната ми врата, след което кихна възмутено. В погледа ѝ се четеше презрение. „ТАТИ?!?! Ти за каква ме мислиш, бе?“... Нервите очевидно ми идваха в повече, тъй като никога, при никакви обстоятелства не бях изпадал в такава криза, че да си говоря с котки... и то мислено.
– Добре де, извинявай... ела при батко тогава... – опитах се да замажа положението аз.
Писàната не реагира по никакъв начин – просто продължи да ме гледа със странния си златист поглед. Виж, отрочето ѝ възприе думите ми като вампир: все едно го бях подканил „Заповядай, влез – маркирай всичко, което можеш, захапи всичко, до което се докопаш, изобщо чувствай се като у дома си!“.
Когато най-накрая успях да уловя за врата палавата напаст, да я тикна в кухнята (където вероятността да направи някоя простотия беше минимална, като се има предвид колко спартански я бях обзавел) и да потърся с поглед майка му, котката вече бе изчезнала. „Е, сега вече я втасахме!“, прошепна съзаклятнически в мозъка ми вторият ми вътрешен глас, известен също така като „отчаяние“. И наистина – малкото зверче, заключено в кухнята, започна да пищи като заклано, родителката му бе потънала вдън земя, а перспективата да прекарам остатъка от живота си с очевидно привързалото се към мен зеленикаво добиче бе всичко друго, но не и оптимистична.
– Млъкни!!! – креснах аз, докато останалите дееспособни мозъчни клетки се чудеха какво, по дяволите, да правят.
Очевидно тембърът на гласа ми, притежаващ очарованието на мученето на разгонен бик, свърши работа, понеже малкият пискун рязко намали децибелите. Дотук добре. Сега... какво бих могъл да направя? Да го изхвърля навън? В никакъв случай! Малчо сигурно не можеше да се храни самичък, камо ли да се придвижва по тъмни и непознати места. А моят квартал бе всичко друго, но не и светъл, приветлив и гостоприемен. Тогава...?
„Еврика!“, проблясна в мозъка ми гениална мисъл. Сетих се за градската легенда, според която котките се привързвали не към стопаните си, а към домовете си. Прекалено добре знаех, че това е абсолютна глупост: всички четирилапи приятелчета, с които бях съжителствал, не даваха пукнат грош за къщата, в която живеехме за момента, но за сметка на това бяха направо влюбени в мен, тоест, в стопанина (приятеля?) си. Факт беше, че котараните притежаваха свръхестествена способност за ориентиране – една от моите подопечни бе успяла да намери пътя към дома от разстояние над 100 мили, след като я бяхме изгубили на морския бряг. В този ред на мисли не изглеждаше твърде фантастично, ако опитах да използвам малкото животинче като компас, който да открие пътя към родната си майка. А дори и да бърках, нищо не губех – най-малкото щях да си направя една приятна разходка и поне малко щях да се разнообразя. Скуката ми идваше в повече – трябваше да си го призная.