Изведнъж забелязах, че след като бях влязъл, в помещението се бе възцарила напрегната тишина. Причината очевидно бях аз, понеже цялата тази странна компания бе впила немигащ поглед в мен. Чак тръпки ме побиха. Не бях конфликтен човек и ненавиждах разправиите, а тук май понамирисваше на нещо от този род.
Тъкмо се чудех кой от всички страховито изглеждащи елементи ще се заяде с мен пръв, когато иззад бара излезе скромно облечен мъж на средна възраст. По всяка вероятност беше съдържателят, тъй като през рамото му бе преметната леко поомърляна кърпа, а ръцете му изглеждаха позагрубели от дългите години отсервиране, миене и търкане на чаши.
– Добър ден, страннико – поздрави ме той с плътен глас, който очевидно бе свикнал да раздава заповеди, да усмирява пияни клиенти и да пропъжда идеите за скандали още в зародиш. – Казвам се Рей Макгавърн, управител и съсобственик на кръчма „Зелената котка“. С кого имам честта да се запозная... хм... така неочаквано?
– Казвам се Питър Стенли, художник на свободна практика.
– Приятно ми е, Питър. Сега, простете за нахалството ми, но бих искал да Ви попитам кой Ви показа пътя дотук? Виждате ли, в нашата кръчма не може да се попадне току-така – първия път задължително трябва някой да те доведе... а аз виждам, че сте сам...
– Е, защо пък сам – усмихнах се аз и протегнах малката мъркаща топчица напред. – Ето този приятел ме доведе.
Цялото заведение си пое рязко въздух от изненада в абсолютен синхрон, сякаш бяха репетирали седмици наред.
– Сара!!! – обърна се шокиран към персийката Рей Макгавърн. – Кога успя? Защо не каза? И защо си излизала навън, без да се обадиш? Че и малката си помъкнала със себе си!
Тревистозелената котарана помръдна лявото си ухо с около милиметър, след което продължи грациозно да се мие. Рей кимна и се извърна отново към мен. Честно казано, не успях да схвана за какво идеше реч в този мълниеносен диалог, но очевидно двамата се разбраха прекрасно. Дребосъчето реши, че е крайно време да отиде да разучи какво се случва с мама и около нея, рипна удивително пъргаво от ръцете ми и заподскача из кръчмата. Притесненията ми се стопиха, когато видях колко ѝ се радват всички и как дори тромавите рицари внимават да не я настъпят.
– Моите извинения, Питър – сведе леко глава съдържателят, сякаш едва се сдържаше да се поклони. – Не знаех, че моята... хм... нашият талисман те е удостоил с покана. Щом вече си един от нас, нали може да си говорим на „ти“?
– Разбира се, но първо да попитам – един от кои „вас“?
– О, аз не съм много по приказките и обясненията. Нека те заведа при един от постоянните клиенти – той е от по-разговорливите и с удоволствие ще ти обясни всичко. Междувременно мога ли да ти донеса нещо за пиене?
– Не съм кой знае какъв пияч, но в конкретния случай ми се струва, че ситуацията просто плаче за един малък коняк. Благодаря.
– Хм, мисля, че имам нещо точно като за теб, Питър – усмихна се Рей и изчезна. След броени секунди се материализира отново до мен, подавайки ми леденостудена чаша със златисто ароматно питие.
– Наздраве, приятелю! Не слушай неразумниците, които тръбят, че конякът се пие топъл. Опитай това: малореонско бренди, реколта 641 година, от личните ми запаси.
Отпих предпазливо една глътка. Вкусът беше невероятен: успях да различа аромата на мед, липа, слънце и зимен повей, преди сладостта да се разлее по жилите ми и да накара сетивата ми да ликуват. Рей ме наблюдаваше внимателно и очевидно остана доволен от възхищението, изгряло в очите ми, защото се ухили, потупа ме по рамото и викна:
– Ха така, Питър! Дай сега да издирим Теди сред цялата тази пасмина!
След доста лутане из кръчмата, която с всеки изминал миг ми се струваше все по-огромна, успяхме да открием този, когото Рей търсеше: мъж с гарвановочерна коса, пристегната с очукана сребърна халка на тила му, леко посребрели слепоочия и проникващ дълбоко в душата поглед. Наметалото му, по-мрачно и от самата нощ, бе закопчано отпред с изящна брошка, обсипана със странни писмена. Масата пред него бе отрупана с празни чаши, от които се донасяше аромат на водка и някакви странни билки, но въпреки всичко не изглеждаше замаян от алкохола. Очите му бяха бистри, а ръкостискането му бе всичко друго, но не и вяло и отпуснато:
– Здравей, страннико! Казвам се Джаред Терънс ван Сторн, накратко Тери, Тъмен Маг и постоянен клиент в кръчма „Зелената котка“ – на теб оставям да прецениш кое е по-важното от двете в случая. – Усмивката, която съпровождаше тези думи, бе едновременно тъжна, мъдра и развеселена. – А ти трябва да си доста интересна личност, щом лично старият Рей е решил да те запознава с мен...